Не обичам суперлативите, но тази книга ги заслужава. Редакторите казват, че е „трудна проза”, но тя всъщност се чете на един дъх, въпреки 608-те си страници. Защото всички ние – не само българите, но човеците въобще - сме описани на тези страници. Със стремежите и компромисите, които правим с тях. С любовта и чувството си за достойнство. С мечтите си. Включително и с това, което се опитваме да скрием дори от себе си… С това, което се опитваме да забравим, да изтикаме от днешното си време. Мнозина все още помнят Георги Спасов от времето му в политиката. Преди промените в обществото ни той бе познат като журналист и поет. Стотици, хиляди са приятелите, познатите му – за повечето от тях тази дълбока и стойностна проза, която съдържа том първи на „Лабиринтът”, е изненада. Защото очевидно малко от тях са се докоснали до кухнята, в която са врели, кипели, умирали и възкръсвали неговите литературни герои. Светът на тези герои е интересен и дълбок, дори когато накрая някои от тях оскотяват. С нетърпение чакам втория том.