Мили г-н Василев, аз и жена ми честитим новата 1961 г. Пожелаваме здраве и добър живот! Как сте? Какво работите? Защо не напишете един портрет на Вашия мил и толкова нещастен приятел Яворов? Бъдете сигурен, че ако сторите това, ще стане нещо чудесно. Всички добри xopa ще посрещнат c най-голямо задоволство Вашия труд. Кой друг би могъл да стори това, освен Вие, който в ония трудни минути бяхте като канара зад неговия вече немощен гръб? Ако не сторите това не ще ли изневерите на един дълг към потомството?
Простете ми, че имам смелостта да говоря за всичките тези неща. Вие знаете, че аз винаги съм считал, че само Вие можете да напишете нещо от решително значение за нещастния ми брат.
Ваш предан Атанас Т. КрачоловТова писмо братът на
Пейо Яворов изпраща до един от най-близките приятели на поета. Когато приятелят чете писмото, вече са отминали 47 години от трагичната смърт на забележителният български творец Яворов, но неговата съдба и поетични стихове продължават да се помнят. Дори днес множество от стихотворенията на талантливите и прочувствен роден поет се запечатват в съзнанието на читателите. Несъмнено с меланхолия и емоционалност са заредени голяма част от стиховете, но творчеството на автора се разделя на два различни периода, отразяващи напълно и неговото битие. Първият е революционно настроеният, а вторият – чувственият, изпълнен с любов, мъка и тъга. Именно в тези две полюсно различни посоки се развива и животът на поета.
Роден на 13 януари 1878 г. в гр. Чирпан с името Пейо Крачолов (по-късно Яворов), бъдещият поет от малък започва да проявява литературен интерес. Учи в чирпанлийското училище и е сред силните възпитаници, като се откроява с голямото си влечение към българския език и литературата. След успешния училищен период момчето постъпва в местната прогимназия. По време на третата година от обучението обаче майка му настоява той да се премести в Пловдив. Там младежът достига до пети гимназиален клас и през 1893 г. напуска училището, като се връща в родния град. През същата година започва работа като телеграфопощенец и в продължение на 8 години заради нея пътува из различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Поморие, София. Едва деветнадесетгодишен обаче, започвайки като пощенски чиновник, Пейо Крачолов упорито пише и стихове. Разпраща ги до редакциите, но без да види нито едно напечатано.
Въпреки това той не се отказва от писането. Междувременно, редом с пощенската работа и създаването на стихове, се присъединява и към Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Воден от творческата си амбиция, първоначално сътрудничи в различни издания, свързани с революционното движение. По-късно обаче се включва активно в дейността и многократно преминава границата с различни чети, за да се бори за свободата на Македония. Постепенно Пейо Яворов става един от най-изявените защитници на идеята за освобождаване на македонските земи, превръща се в най-дейния сподвижник на Гоце Делчев и по-късно в негов пръв биограф (след публикуването на изданието “Гоце Делчев” през 1904 г.). Редом с революционните настроения, младият четник не отклонява внимание от писането на стихове. Всъщност именно пламенните борби в този период от живота си Яворов отразява в бунтовни произведения. Сред знаковите творби са стихотворенията “Заточеници”, “Арменци”, както и поетичният цикъл “Хайдушки песни”. Цикълът е посветен на Гоце Делчев, който се оказва една от основните фигури в живота на Яворов. Смъртта на Делчев през 1903 г. нанася силен душевен удар на младия поет и малко след това той се отделя от революционната си дейност.
Три години преди трагичната загуба на своя приятел обаче Яворов има сериозен повод за радост. Продължавайки да изпраща свои творби до различни редакции, веднъж част от тях изпраща и до списание „Мисъл". Още първите няколко произведения правят силно впечатление на хората в редакцията.
Пенчо Славейков, един от основателите на списанието, веднага забелязва стойността на стиховете, написани свободно с лекота и подписани с инициалите „П. KP". След като забелязва талантливия поет, Славейков предлага стиховете да излизат под псевдонима „Яворов".
По това време работата в пощата отвежда младежа до Поморие. Там Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза. Вдъхновен от познанството си с нея, поетът пише поемата „Калиопа”. След като завършва своята творба, веднага я изпраща в редакцията на „Мисъл". Изобщо обаче не подозира за огромния ефект на това произведение и през ум не му минава, че то ще му проправи широк път към литературните среди. Тодор Влайков, тогава един от редакторите на „Мисъл", съобщава на другите за полученото забележителното произведение. Д-р Кръстьо Кръстев взима поемата и започва да я чете, а след него и Славейков прочита талантливо написаните редове. Когато приключва, всички вторачват поглед в лицето на неоспоримия авторитет Пенчо Славейков. Той, от своя страна, бързо прави кратък коментар под въздействието на прочетените стихове: „Хубава, много хубава работа. Бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба. Заслужава името, което му турнахме".
Не след дълго младият поет се озовава в София със съдействието на д-р Кръстев и Славейков. Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание. През 1901 г. вече е факт първата му стихосбирка – „Стихотворения“. Придобива успех и се преиздава за втори път, като е с предговор от Пенчо Славейков. В началото на престоя си в София, освен в списанието, Пейо започва работа и като библиотекар. По-късно вратите на литературния свят започват да се отварят една по една. През 1907 г. е издадена втората Яворова стихосбирка – „Безсъници”, за която всички са категорични, че проправя пътя към модерната българска лирика. Поезията на Яворов в тази стихосбирка е символистична, пропита с меланхолия, прозрения и терзания, като променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане. Постепенно Пейо започва да се ползва с уважението на много от своите нови колеги. Нает e за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на Македоно-одринското движение. Командирован е няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература. Пътува до Нанси, Женева, Виена и Париж, където усилено чете модерна френска поезия. Продължава сътрудничеството си в изданието „Мисъл”, а по-късно започва и като драматург в Народния театър.
Животът в столицата поставя и още едно предизвикателство пред мъжа – откриването на любовта. През 1906 г. се запознава и влюбва на мига в Мина Тодорова, сестрата на писателя Петко Тодоров. Още от самото начало обаче връзката им се изправя пред трудности. Едва 16-годишна тогава, Мина също се влюбва в поета, но семейството ѝ е напълно против това. По тази причина често двамата общуват само чрез писма. Четири години след началото на връзката обаче при едно от своите пътувания до Париж Яворов не отива по работа, а изпраща своята любима завинаги. Вследствие на заболяването си от туберкулоза, на 20 години Мина умира в санаториума, където се провежда лечението ѝ и е погребана във френската столица. Нещастието изправя писателя пред същински емоционален ужас. Цялата болка и тъга дава ефект върху произведенията и всичко се излива в стихове. Именно Мина е личността, заради която се появяват емблематичните и до днес стихотворения „Две хубави очи”, „Среднощни вълнения” и „Благовещение”.
Две години след трагедията, в навечерието на Балканската война, Яворов става доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета. В резултат на това по-късно поетът е награден с кръст „За храброст“. В същата 1912 г. в живота на Пейо Яворов се появява друга жена – Лора, дъщерята на държавника Петко Каравелов. Не след дълго двамата сключват брак. Началото на любовната връзка между тях е огнено и страстно, но краят е изпълнен с фатална разрушителна страст. Само година след брака им Лора се самоубива. Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това взима пистолет и прави решителна стъпка към самоубийство. Опитът се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Нещастията обаче продължават да връхлитат и с пълна сила разрушават живота на твореца. Съкрушен от съдебен процес, който го обвинява, че е убиецът на своята жена, поетът напълно сломява духа си. На 29 октомври 1914 г. Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Опитът този път е успешен.
След себе си писателят оставя предсмъртни писма, показващи силната и разрушителна емоция, която терзае душата му. Именно чувствата обаче, които слагат край на Яворовия живот, са и движещата сила на неговия талант. Както на революционните настроения, така и на любовта към Мина и към Лора са посветени не малко стихотворения, които се превръщат в гениални достижения и емблематични и до днес произведения.
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа 
