На 14 октомври в литературен клуб "Перото"
Момчил Николов представи своята нова книга - "
Последната територия", която е част от колекцията на издателство "
Сиела". Заглавието на книгата подсказва, че тя не е обикновена и е изпълнена с куп загадъчности в сюжетната линия. Това е и една от причините да бъде определяна като мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература.
Но какво коства на автора да създаде нетипична история за българската литературна сцена? Самият Момчил Николов споделя, че писането на книгата му отнема близо четиригодишен труд. И след усилената работа "Последната територия" се появява като преплита реални сюжети с художествени и истории от бъдещето.
Един от вдъхновителите зад романа е история от реалния свят, представяща мистичен човек, за когото мнозина твърдят, че са го виждали в сънищата си. "От януари 2006 до днес 2000 човека по света твърдят, че са го сънували", споделя Николов в интервю за "Нова телевизия". А след това авторът добавя: "Става въпрос за човек, който по някакъв начин може да влиза в сънищата на някои хора. И това започва като една психотерапевтична практика, но до къде се стига?".
Всъщност въпросът на Николов е съвсем уместен - мистичният човек е нарисуван и показан на един психотерапевт в Ню Йорк от една негова пациентка, а после и други пациенти разпознават портрета на бюрото му и твърдят, че са сънували същия човек. Психотерапевтът решава да изпрати рисунката на свои колеги. И така - от януари 2006 г. до днес най-малко 2000 души от градове по целия свят (Лос Анджелис, Берлин, Сао Пауло, Пекин, Рим, Барселона, Париж, Москва и други) са заявили, че са виждали този човек в сънищата си. Историята започва да набира голяма популярност, като идва и момент, в който за мистичния мъж дори се появява
сайт с цялата история около появата му, със споделени сънища и различни теории.
Много хора се питат кой е човекът от сънищата. Е, Момчил Николов отговаря на въпроса в телевизионното интервю за "Нова" така:
"He знам кой е този човек наистина, но знам кой е в моята книга. Това е един човек, който е психотерапевт от Барселона, който е роден с много тежък дефект на крайниците. Той е жертва на лекарството талидомид - преди години много силно разпространено в Европа и целия свят. През 63-та година става голям скандал, то е разпространено като най-добрия седатиф и е препоръчвано на бременни, тъй като повлиява много добре симптомите на бременността. В резултат на това се раждат около 50 000 деца с много тежки деформации - без крайници, с мозъчни увреждания и т.н. Та този герой, за когото говоря е една от тези жертви. И понеже физически е непълноценен, той развива умствените си способности по начин, по който да се чувства пълноценен."
Това е главният герой на книгата "Последната територия" - но какво точно се случва с него, всеки читател може да разбере от сюжета, разположен върху близо 700 страници. А относно името на историята - Момчил Николов обяснява, че "последната територия" е тази в главите ни, последната територия, която ни е останала. "Това е нещото, което имаш. Съветвам всеки да си го пази", споделя писателят пред БНР.
Анотация на книгата
Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Защо е там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му, и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжа среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ.
Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече - Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из последната и най-мистериозна територия, тази на съня. Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка - тя е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, които сте чели. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще...
"Последната територия" е едно от големите събития в българската литература не само за 2016, но за десетилетието изобщо. И това не е рекламно изречение, а ясна преценка на мащаба на романа на Момчил Николов. Българската литература се нуждаеше точно от такъв роман - новаторски, интелигентен и наднационален, европейски. "Последната територия" на Момчил Николов е книгата, за която ще се говори дълго време след излизането ѝ, защото най-после български писател дръзва да излезе от отъпканата пътека на постсоциализма и личната драма и навлиза смело в модерността."
Христо Блажев
Откъс
Улицата е пълна с хора. Мнозина влачат куфари на колелца, други снимат, трети просто вървят, без да бързат, и зяпат. Групи, двойки, единици. Гласове, лица, тела, миризми. Кафенета с тераси, павилиони за вестници, цветя и цигари. Хотели, барове, ресторанти, банкови офиси, магазини за сувенири, магазини за дрехи, магазини за обувки, банкомати. През няколко метра се редуват музиканти, танцьори, клоуни. Хора статуи: Фидел Кастро, полицаят от Сен Тропе, скелет с качулка и коса в ръката, двойка нацисти в тъмнозелен мотоциклет с кош, които вдигат ръце за поздрав, когато някой спре пред тях.
В цялата тази суматоха изглежда така, като че ли никой не се интересува от мен, но въпреки това усещането, че съм наблюдаван, е много силно...
После се случва нещо необяснимо: цялата шумна градска улица изведнъж избледнява и на нейно място или по-скоро върху нея се наслагва път, прав и равен, гладък и блестящ като направен от лъскав метал. Път, който разполовява пространството на две симетрични части. В края му е застанала жената с бялата рокля. Вика ме тихо и спокойно:
Ела, момченце. Ела.
Мозъкът ми някак си успява да смеси тези две реалности, така че да не си пречат. Вървя едновременно по пътя и улицата, дочувам преплетени гласовете на минувачите и свистенето на вятъра в равнината. Долавям обичайните градски ухания и заедно с тях - острата и непозната миризма на изгоряло. Светлините на светофарите преливат в сиянието на разноцветна заря. Вървя напред. Не се опитвам да си обясня какво се случва. Просто вървя. И накрая, когато пътят с леко потрепване изчезва под краката ми, се озовавам на някакъв площад в непосредствена близост до плитък воден басейн с формата на трапец.
Неголям фонтан, в чийто център върху нисък и правоъгълен мраморен постамент е разположена бяла статуя на жена. Тя е приклекнала грациозно, изящни ръце подпират брадичката ѝ, а главата ѝ е леко извърната нагоре към яркосиньото небе. Лицето ѝ е нежно, красиво и загадъчно. Но не само - то е същото като на жената от моята татуировка.
Сърцето ми изтуптява глухо няколко пъти. Краката ми отмаляват, а в тялото ми отново се завръща усещането за внезапна празнота, което обезсмисля всички усилия да разбера какво се случва.
С движения, изпълнявани като че ли от някого другиго, стигам до ръба на фонтана, който се издига на около петдесет сантиметра от земята. Сядам върху хладния тъмен гранит. Потапям ръката си във водата. Мокря лицето си. Вдигам очи към небето, в което някакъв яркожълт балон бързо се издига нагоре. После погледът ми минава през площада, изпълнен с гълъби и туристи, и се потапя отново в зеленикавите води на фонтана. Гледам непознатото отражение на лицето си, което трепти самотно на дъното. Самотно, но не за дълго: към него като изплувала от дълбините риба балон се присъединява друго отражение - бледо лице с азиатски черти. Прошарена гъста коса, плътно стиснати устни, уголемени от очила с дебели черни рамки очи, които срещат погледа ми и любопитно се заглеждат. Изправям се. До мен на гранитния ръб е приседнал дребен и кльощав японец. Изглежда крайно изтощен, но въпреки това ми се усмихва...
Ужасно слаб е. Сивите панталони, с които е обут, висят като парцал на него, подобно е положението и с карираната му риза. Поглежда ме отново, покланя ми се. После застава мирно, втренчва се към статуята в центъра на фонтана и надава тих писък. В следващия момент прекрачва гранитния парапет и бавно тръгва във водата, протегнал напред ръце си, в които носи тъмнозеления пуловер. Стига до постамента, поставя пуловера в нозете на статуята и секунда след това се просва на колене, удряйки чело в белия мрамор; близо до мен някакви момичета изпищяват.
Японецът се изправя. Върху челото му има тънка струйка кръв, но той изглежда щастлив и вдъхновен. Започва да говори. Лицето му сияе, в него има някаква силна и искрена енергия, която привлича много от случайните минувачи по площада и ги кара да се загледат, да се заслушат и да притихнат; не след дълго около фонтана се събират трийсетина души. Гласът на японеца - в пълен контраст с мършавото му тяло - става все по-силен и мощен и плавно стига до онази граница, където би могъл да премине във вик. И преминава в една-единствена дума, повторена многократно:
Мегами!
Поглежда небето, вдига ръце към него и се провиква: "Мегами!". Навежда се, целува нозете на статуята и пак казва: "Мегами!".
Всичко продължава около три минути. Толкова са необходими на двама мъже по къси панталони и светлосини ризи с нагънати ръкави да влязат във фонтана и да извадят японеца. Действат, без да говорят, без напрежение, със спокойни и уверени движения като хора, на които им се налага да вършат това всеки ден. Японецът не се съпротивлява, напротив, отпуска се в ръцете им, затваря очи и се оставя да бъде помъкнат, влачейки крака по плочките на площада към паркирания на пътното платно полицейски сеат.
Хората около фонтана изглеждат като събудени от сън. Едни се усмихват смутено, други - неразбиращо. Трети се оглеждат подозрително, търсейки кой точно им прави номер. Лека-полека започват да се разотиват. Едър и дебел мъж с мексиканско сомбреро на главата минава съвсем близо и почти отърква корема си в мен. В момента, в който погледите ни се срещат, той се усмихва и казва: "Мегами". "Мегами" - отвръщам му и аз.
После сядам отново на гранитния ръб на фонтана. Забелязвам, че найлоновият плик на японеца е все още там. Оглеждам се. Покрай фонтана са останали само три-четири деца, които се снимат едни други с телефоните си. Протягам ръка, придърпвам дискретно плика към себе си. Разтварям го. В него няма нищо особено - още два пуловера, добре сгънати: единият е розов, а другият - небесносин. Прибутвам отново плика на предишното му място и отново се оглеждам. Никой не ми обръща внимание. Свалям сака, който още виси през рамото ми, и го слагам пред краката си.
Отварям го.
Вътре има сгънат на руло картон. Изваждам го и го разгръщам направо върху земята. Картина, която прилича на детска рисунка...