. Нейните книги, по които се правени повече от 20 екранизации и са продадени в многомилионен тираж по цял свят, я правят сериозен претенденти в надпреварата за най-продаван автор в световен мащаб. Очертава се голям успех и за новото заглавие, което дългогодишните фенове очакват с нетърпение. "Хецогинята" ще е по книжарниците от 25
септември. Това е още една разтърсваща приказка, написана от жена за жените. Тя е едно емоционално пътешествие: започва като отчаян опит за оцеляване, достига върховете на чувствени преживявания и завършва със стремежа да бъде възстановена изгубената справедливост.
Даниел Стийл ни отвежда до Англия през деветнадесети век, когато една високопоставена млада жена е принудена да напусне дома си. Майката на Анджелик е френска благородничка, но когато умира, момичето остава под попечителството на баща си - херцога на Уестътфийлд. Тяхната връзка е силна, но когато Анджелик губи и баща си, нейните полубратя оспорват дори правото ѝ на съществуване. Макар и осиротяла, Анджелик разполага със силен ум, забележителна красота и плик с пари, завещан ѝ от баща ѝ малко преди смъртта му. А за да оцелее, тя ще се нуждае от всичките си ресурси - както и един решителен удар на съдбата.
Неспособна да си осигури работа без връзки, Анжелик отчаяно се отправя към Париж и спасява млада проститутка, която е тормозена злоумишлено. Това събитие открива пред момичето перспективата на една дръзка идея - да отвори дом за удоволствия, предназначен за високопоставени клиенти. "Будоарът" на осемнадесетгодишната Анджелик си спечелва име с безупречния си стил и знатни мъже започват да се стичат. Но Анджелик все още е в сянката и извън законните си права, а над нея е надвиснал скандал. Но каквото и да се твърди, тя е и ще си остане херцогиня.
Принцеса или Пепеляшка - предприемчивата героиня на Даниел Стийл със сигурност ще предложи на читателите малко от онези емоции, които са изпитвали богатите и знатните във времето около Френската революция.
Замъкът Белгрейв сияеше с цялото си великолепие в сърцето на Хертфордшир, издигнат там преди единадесет поколения и почти триста години, още от седемнадесети век. С изключение на няколкото добавени модерни удобства и украси почти нищо не се бе променило във вековната му история. Собствениците му следваха същите традиции през последните двеста години. Това бе семейният дом на Филип, херцогът на Уестърфилд. Замъкът бе построен от семейство Лейтъм и бе един от най-големите в Англия, а благодарение на огромното състояние на херцога, и един от най-добре поддържаните. Земите около него се простираха докъдето стигаше погледът. Гори, огромно езеро, винаги пълно с риба за любителите на риболова, и ферми, управлявани от фермери, чиито предци са били крепостни селяни. Херцогът се грижеше за имота от младите си години, когато баща му загина в инцидент по време на лов в съседно имение. Под неговите съвестни грижи Белгрейв и имотите му просперираха. На седемдесет и четири, от няколко години той обучаваше най-големия си син, Тристан, как да управлява имението. Филип смяташе, че синът му вече е готов да поеме тази отговорност, но имаше други тревоги. Тристан беше на четиресет и пет, женен, с две дъщери. Другият му син, Едуард, беше на четиресет и две, никога не се бе женил и нямаше законни деца, но имаше безброй незаконни. Никой не знаеше колко точно, дори самият Едуард. Освен това си падаше по алкохола и хазарта и всяко друго удоволствие, което човек можеше да си представи, особено ако то включваше бързи коне и леки жени. Щеше да е истинско бедствие, ако той бе най-големият син на херцога.
И двамата мъже бяха синове на Филип от първата му съпруга, Арабела, също дъщеря на херцог и негова втора братовчедка, която притежаваше огромно състояние. Арабела произхождаше от безукорно семейство аристократи и бе много млада, когато се ожениха. Филип бе на двадесет и осем, а тя – едва на седемнадесет и зашеметяващо красива. Беше звездата на първия си лондонски сезон, където се очакваше да се запознае с бъдещия си съпруг, и го бе направила изключително успешно. С времето Филип откри, че херцогинята всъщност е една много студена жена и се интересува повече от светския живот и облагите на титлата си, отколкото от съпруга си, а към децата си не изпитваше особен интерес. Беше завършен егоист, макар всички да й се възхищаваха заради красотата й. Арабела почина от грип, когато момчетата бяха на седем и на четири години и с помощта на гувернантките и на майка си Филип отгледа децата сам.
Младите жени от съседните имения, дамите от висшето общество в Лондон го канеха на приеми, правеха всичко възможно да привлекат интереса му, но без резултат. Синовете му бяха на около двайсет години, когато Филип най-после срещна жена, която го омагьоса и стана любовта на живота му още от първия миг. Мари-Изабел беше дъщеря на френски маркиз, първи братовчед на покойния крал, загинал по време на Революцията. Едната част от семейството й бяха от рода Бурбон, а другата – от Орлеан, кралски потомци. Тя бе родена в първата година на Революцията и малко по-късно родителите й бяха убити. Замъкът им бе изгорен, а цялата им собственост – открадната или унищожена. Усетил накъде духа вятърът, баща й я бе изпратил още като бебе при приятели в Англия, които да се грижат за нея, ако във Франция се случи най-лошото. Беше израснала в английско семейство, което я бе приело като собствена дъщеря и я обсипваше с нежни грижи. Беше чаровно момиче с омагьосваща красота. Имаше светлоруса коса, огромни сини очи, великолепна фигура и бяла като порцелан кожа. Мари-Изабел се влюби в херцога в мига, когато се запозна с него. И двамата бяха от добри семейства, роднини на кралски особи. Ожениха се четири месеца по-късно, когато тя навърши осемнадесет. За първи път в живота си Филип узна какво е истинско щастие, с жена, която боготвореше. Бяха впечатляваща двойка. Той бе висок, силен и елегантен, а Мари-Изабел съчетаваше аристократичните навици на англичаните, сред които бе израснала, с чара на френските си предци. Тя се оказа прекрасно допълнение към живота на Филип, обичаше Белгрейв също като него и му помагаше в избора на изискани мебели, картини и всичко необходимо за имението. Замъкът сияеше от присъствието й, всички я обичаха заради слънчевото й настроение и отношението й към херцога. Той бе на петдесет и пет, когато се ожениха, но с нея се чувстваше млад и пълен с енергия.
Животът им напомняше на приказка, която свърши прекалено бързо. През първата година на брака им Мари-Изабел забременя и почина два дни след като роди дъщеря им. Кръстиха момиченцето Анжелик, защото приличаше на ангелче с русите коси и сините очи на майка си. Съсипан от смъртта на любимата си съпруга, Филип посвети живота си на дъщеря си, която бе радостта на съществуването му. Взимаше я навсякъде със себе си, учеше я как да управлява имението, също както и братята й. Тя изпитваше същата страст към земята и дома им и притежаваше непогрешимите инстинкти на баща си. Прекарваха дългите зимни нощи в разговори за управлението на Белгрейв и на фермите, а през лятото яздеха заедно и той й показваше промените и подобренията, които бе направил, обясняваше й защо са важни. Анжелик беше наясно как работи имението, справяше се чудесно с цифрите и финансите и даваше разумни съвети на баща си.
Не ходеше на училище, имаше частни учители у дома. Говореше безукорен френски, благодарение на наетата френска гувернантка. Филип искаше дъщеря му да говори отлично и майчиния си език. Когато порасна, Анжелик се грижеше за баща си, отнасяше се внимателно с него, тревожеше се, когато не беше добре, и го подкрепяше във всичко. Беше идеалната дъщеря. Филип пък изпитваше чувство за вина, защото не я водеше в Лондон достатъчно често. Пътуванията го изморяваха, а и отдавна бе изгубил интерес към баловете и светските събития, макар да бе завел дъщеря си на коронацията на братовчед си, крал Джордж IV в Уестминстърското абатство през 1821 година. Тогава Анжелик бе едва на дванадесет и едно от малкото деца там, но кралят я бе поканил лично заради приятелството си с баща й. Анжелик бе радостна и възбудена от събитието и празненствата след него. Филип вече бе на шестдесет и осем, имаше проблеми със здравето и изпита истинско облекчение, когато се завърнаха. Въпреки това се радваше, че бе завел дъщеря си в Лондон. Тя се зарече, че никога няма да забрави преживяното там и говореше за коронацията в продължение на години.
Оттогава Филип често размишляваше за първия сезон на дъщеря си и за бала, който би трябвало да устрои за нея в лондонския им дом на площад „Гросвенър“. Мислеше и за мъжете, които тя щеше да срещне там. Но не можеше да понесе мисълта да я представи на обществото толкова рано и също толкова рано да я изгуби заради потенциалния й съпруг, който със сигурност щеше да я открадне от него.