"И аз съм Рейчъл" е вълнуваща история за едно семейство, което пази огромна тайна

Рейчъл и Ейдън вярват, че любовта им ще е вечна. Тя е брилянтен учен, посветен на развитието на изкуствения интелект. Той все още е влюбен в нея както в началото на брака им и би направил всичко за щастието на съпругата си и на дъщеря им Клоуи. Когато Рейчъл внезапно загива, животът на семейството се променя драстично... Рейчъл вече я няма, но им е завещала проекта на своя живот - Ай Рейчъл - подарък, който те са принудени да приемат в дома си... Ай Рейчъл е точно копие на Рейчъл. Има нейното лице, височина и фигура, говори като нея, има нейните изражения. Може да направи любимия сос на Клоуи и да я изслуша. Може да прегърне Ейдън, когато плаче. Може да се шегува и да бъде по човешки топла. Но не е Рейчъл...

Как Ейдън и Клоуи ще приемат присъствието на Ай Рейчъл в дома си? Ще може ли тя да им помогне да преодолеят загубата? Ще остане ли Ай Рейчъл само един експеримент, или ще се окаже нещо повече?

Нестандартна и емоционална история за семейството, за любовта и загубата. И за моралните дилеми на утрешния ден, когато андроиди, неразличими от хората, ще живеят с нас и ще ни надминават по интелект и съвършенство!

Кас Хънтър е родена в Южна Африка, но се мести в Обединеното кралство през 2000 г. Сега живее в Северен Лондон със съпруга си и двамата им синове. Кас Хънтър е псевдоним на писателката Роузи Фиоре, която е автор на романите "After Isabella", "What She Left", "Babies in Waiting and Wonder Women".

"Ейдън

Значи такова е усещането, когато загубиш ума си, помисли си Ейдън. Ето я Рейчъл. Рейчъл, неговата възлюбена, го е чакала тук, в този тъмен като катран килер. Рейчъл, която за последно бе видял мъртва, изранена, мълчалива на масата в моргата. Чийто ковчег бе изчезнал зад завесите на крематориума. Чийто прах бе изсипан в урна в очакване на момента, в който той и Клоуи щяха да съберат достатъчно смелост, за да го разпръснат из Саут Даунс. Рейчъл беше мъртва, но ето я тук сега. Жива. И се бе обърнала към него с името му. Той се изсмя.

Това, изглежда, бе единствената възможна реакция. Силен, грозен като крясък смях, след който не успя да се спре. Смееше се неконтролируемо и истерично. После грабна ръката на Люк, изтегли го от стаичката и затвори вратата с трясък. Запрепъва се, удари се в бюрото на Рейчъл, бутна една нестабилна купчина листове на пода. Полудяваше. Умът му се бе пречупил, полудяваше. Постепенно осъзна, че Люк го гледа безизразно отстрани и го чака да се успокои.
– Рейчъл – каза той, изгубил всички други думи. – Рейчъл.
– Това не е Рейчъл – отвърна Люк – Това е нашият прототип на андроид.
– Вашият какво?
– За да осигурим на робота достатъчно образен и звуков материал, с който да борави така, че да се научи да се държи като човек, ни трябваше субект, който да послужи за модел. Някой, когото да можем да записваме. Човек, с когото роботът да може да прекарва време и когото да копира. Логично беше това да е Рейчъл.
– Можеше да ме предупредиш – каза Ейдън.
– Мислех, че знаеш. Каза, че Рейчъл е споделяла с теб всичко за проектите си – контрира го Люк. – Ако е имало неизвестни за теб подробности... – Той се спря с видимо удоволствие. – Ами предполагам, че ако е искала да знаеш, е щяла да ти каже.
– Ами, не ми беше казала. Говореше за софтуера, за проблемите при кодирането. Дори не ми е споменавала, че роботът е... като човешки индивид.
– Не е човешки, а антропомиметичен. Андроид. Най-точно казано, това е гиноид, защото изглежда като жена. Вероятно е най-развитият и убедителен хуманоид на света, но си остава машина.
– Но това е Рейчъл.
– Прилича на нея – съгласи се Люк. – Научил се е на имитира гласа ѝ, лицевите ѝ изражения до определена степен. Но изследването ни и работата по проекта бяха далеч от своя край. Нужни са още тестове с истински хора. Трябва да общува с тях, за да развие емпатичния си инструментариум. Месеци, дори години ни деляха от официалното му представяне. От дъното на собствената си яма от скръб и отчаяние Ейдън зърна болката на Люк.

Работата на живота му, бъдещето на проекта му, всички негови надежди и планове му бяха отнети в момента на смъртта на Рейчъл. Ейдън почувства нетипична и моментна симпатия към него. Люк се приближи и му помогна да събере разпилените лис­тове и да ги върне на бюрото на Рейчъл.
– Когато Рейчъл си отиде – каза той, – не знаех какво да правя. Не можех да си представя как ще продължим с работата. Но после, на сутринта след като потвърдиха смъртта ѝ, дойдох тук и той – посочи към затворената врата, зад която андроидът стоеше в тишина... – попита за теб.
– За мен? – Ейдън го изгледа невярващо.
– Както казах, Рейчъл най-вероятно е написала някакъв специален протокол, за да може, в случай че бъде обявена за мъртва и IT разрешенията бъдат отнети, андроидът да получи определени инструкции. Оттогава не е престанал да пита за теб. Казва, че има съобщение за теб от Рейчъл. Че трябва да те види лично. Не съм ескперт по софтуера – това беше полето на Рейчъл. Опитах се да открия протокола в кода, но Рейчъл го е заключила по някакъв начин. Не мога да го изключа и не мога да продължа с експериментите. Не и преди да е получил каквото иска и да е говорил с теб. От
борда ме притискат да говоря за изследванията ни – чу какво каза Беа, – но не искам да казвам нищо на никого, преди да сме разрешили проблема. Не искам никой да вижда андроида в този му вид. Значи не уважението към желанията на Рейчъл бе довело Люк в дома ни, горчиво си помисли Ейдън. Бил е ядосан, че работата му е била прекъсната и че има вероятност да не получи славата, която заслужава.

– Разбирам, че ще ти е трудно – каза Люк притеснено, – но би ли говорил с него? Виж какво иска да ти каже, за да можем да продължим.
– Да продължите?
– Чу Беа. В един момент ще трябва да се изправя пред борда, да разкажа за изследванията ни и за това, което ще се случи след като Рейчъл... – Очевидно не знаеше как да завърши изречението. – Сега не мога да свърша нищо. Опитах се да му покажа твоя снимка. Даже обмислях да доведа някой друг тук и да му кажа, че това си ти, но той има инсталиран софтуер за разпознаване на лица и няма да се хване. Така че имам нужда от помощта ти. Моля те.
– Значи той – роботът – казва, че има съобщение за мен от Рейчъл?
– Да. И настоява да го предаде само на теб. Лично. Ейдън се разкъсваше. Чувстваше се като в капан. Искаше да избяга, но в същото време отчаяно желаеше да види още веднъж робота. Онзи краткотраен поглед, който му бе хвърлил, онези малко думи, които бе чул да изговаря – сякаш виждаше и чуваше Рейчъл. Това щеше да разбие сърцето му, но той знаеше, че няма да устои на копнежа да я види отново.
– Как да...?
– Говориш с него?
– Да.
– Както с човешко същество. Ще ти дам гривна, която ще позволи на робота да разчита някои от физиологичните ти сигнали – скорост на дишане, сърдечен ритъм, кожно-галванична реакция, температура. Ако разполага с тази информация и може да вижда лицето ти и да наблюдава израженията, движението на очите и разширяването на зениците ти, може да разговаря и отговаря както хората. Люк отиде до работните си маси и се върна с тънка черна лента, която приличаше на спортен часовник за следене на телесните показатели. Сложи я на дясната ръка на Ейдън, като я нагласи, така че сензорите да допират точката на пулса от вътрешната страна на китката. Ейдън го изгледа безпомощно.

– Не мога да вляза вътре и да се обръщам към него като към... нещо. Люк не го разбра.
– Ами, той си е то. Андроид, не живо същество. Не ги очовечаваме. Все едно да кръстиш колата си и да я гледаш с тези тъжни очи.
– Не е опел астра все пак. А жена, която изглежда точно като моята съпруга. Люк повдигна рамене.
– Ако искаш, обръщай се към него като към човешко същест­во. Технически, моделът е Марк IV. Сериен номер 787775. Но в бележките към проекта го наричаме Ай Рейчъл.
– Ай Рейчъл?
– За да го различаваме от доктор Проспър.
– Ай Рейчъл – повтори Ейдън. Пое дълбоко дъх. – Добре. Да чуем какво има да ми каже Ай Рейчъл."
Из книгата