"Коледна тайна" е разказ за любовните чудеса, които се случват по Коледа

Алекс Хайд е жената, която направлява богатите и силните към още по-големи успехи. Телефонът ѝ е дълбоко пазена тайна, която само наистина важни хора могат да разкрият - и то когато имат нужда от реална помощ. Тя деликатно ги направлява през проблемите, в които са се забъркали, и им помага да оправят както личния си живот, така и своите бизнеси.

И макар графикът ѝ да е запълнен за месеци напред, тя не може да откаже примамливото предложение, което идва само броени седмици преди Коледа. Един мъж е на път да провали компанията си с своето арогантно и опасно поведение - Локлан Фаркар. Алекс има за задача да влезе в главата му, да успокои сърцето му, да му посочи път напред.

Просто поредната задача - безброй такива наглед властни и непоколебими мъже са се предавали и са разкривали пред нея колко уязвими са всъщност. Но когато Алекс се оказва на отдалечения остров Айла, сред стелещия се сняг и далеч от градската шумотевица, тя се оказва извън зоната си на комфорт. Локлан е мрачен и дяволски привлекателен и сякаш никоя от изпитаните тактики на Хайд не работи при него.

И се налага тя самата да разкрие себе си, за да стигне до него. Наяве излизат стари тайни, а Алекс открива, че е вярвала в лъжи. Коледа идва със своето обещание за чудеса. Но те се случват само на тези, които вярват в тях.

Алекс Хайд се взираше надолу към Уолстрийт. Улицата гъмжеше от самоувереност, пулсираше като мускул, докато хората тичаха през движението – закъснели за срещи и очевидно защитени срещу жълтите таксита, които свиреха гневно с клаксони, а червените им стопове просветваха – и преминаваха смело от едната до другата страна на пътя. Ако човек ги гледаше от улицата, знаците за социалния им статус щяха да са дискретни (обшита с цветни конци бутониера или може би ушит на ръка костюм) или явни ("Ролекс Ойстър", тен от Карибите), но от тази височина приличаха просто на метални стружки върху магнитна дъска, затичали се насам и натам, сякаш тикани от външна сила, и всички правещи отчаяни опити да стигнат някъде. Всъщност искаха да стигнат тук. Тук, горе, на деветдесет и осмия етаж, беше мястото, където искаха да бъдат и човекът, с когото тя говореше, беше този, който искаха да бъдат. Господар на вселената, център на властта – източникът на цялата енергия, всичките пари.
Но нито един от тях нямаше да стигне толкова далече. Те не виждаха себе си от нейната гледна точка. Не можеха да се видят от две крачки разстояние, да не говорим за двеста метра височина. Дори и отраженията им в огледалото няма да им разкрият това, което тя виждаше, защото не знаеха, че трябва да разберат, че само амбицията не е достатъчна, талантът не е достатъчен, жаждата не е достатъчна. А щом дори не знаеха, че трябва да знаят това, как изобщо можеха да се изкачат по стълбите до тази възхвалявана позиция?

Мъжът зад нея го знаеше, но пък той имаше късмета да я срещне, когато беше новоназначен президент на Банк ъф Америка, и най-добрият ход, който беше правил в кариерата си, бе не само да осъзнае, а и да признае, че не е подготвен. Тя обърна гръб на яркото декемврийско слънце, което хвърляше бяла светлина на улицата, и отново застана с лице към него. Докато вървеше бавно към средата на стаята, от набръчканото му лице я гледаха втренчено неспокойни сини очи.
– Хауърд, помниш ли, че по време на последната ни сесия говорихме за уникалното предимство, което отличава един човек от другите?
Той я наблюдаваше така внимателно, както антилопата следи лъва във високата трева.
– Да.

Тя отново седна на стола срещу него. Стройната ѝ фигура беше дискретно подчертана от копринената рокля на Филип Лим с цвят на слонова кост, светлокестенявата ѝ коса със средна дължина падаше красиво по раменете ѝ благодарение на направената тази сутрин прическа със сешоар – Господи, обичаше този град и фризьорските му салони, – на лицето ѝ имаше съвсем малко грим, а маслиновата ѝ кожа все още сияеше от престоя ѝ миналия месец в центъра за медитация и духовно обучение в Коста Рика.
– Какво казахме, можеш ли да ми припомниш?– Тя наклони глава със спокойно изражение, въпреки че тъмните ѝ кафяви очи го гледаха с любопитство.
– Ти каза, че за да се постигне уникалното предимство, трябва да има съчетаване на всички елементи в цялостната личност?
– Точно така?– кимна тя. – Трябва да имаме хармонично сливане, за да получим уникалното предимство. – Тя се усмихна. – Звучи противоречиво, нали? Сливане, уникалност – със сигурност това са противоположности? Но само когато четирите аспекта на живота ни – физическият, умственият, социалният и духовният – са балансирани, можем да очакваме да постъпваме хармонично. И когато са балансирани, защото това е огромна рядкост, тогава човек има предимството да вижда нещата по-ясно, да взима по-разумни решения, да действа по-интелигентно и уверено. Но... – изражението ѝ се промени – ние пренебрегваме всеки един от тези аспекти на психиката си на свой собствен риск. Как бихме могли да очакваме да сме гъвкави в мислите си, ако не четем и не научаваме нищо повече освен това, което е в поверителните писма, разпращани в банката? Как може да поемем стреса от работата за достигането на планираните резултати, ако отменяме срещата с треньора си? Не може да позволим тялото ни да отслабне, умът ни да започне да работи механично, емоциите ни да се притъпят или душата ни да стане безчувствена. Не можем да действаме във вакуум. Не и на това ниво. Въздухът там горе е прекалено разреден, Хауърд.
Той въздъхна, разбирайки какво има предвид.