Едно парти. Една тайна мисия. Първоначално двамата не се харесват много, но когато трябва да се преструват на двойка, нещата се променят. Това е историята на запознанството на богаташката Джордан Роудс и агент Маккол.
Но дали двамата ще останат безразлични един към друг, след като "изиграят" ролите си в тайната мисия, това ще разберем из страниците на новия роман от
. Той носи заглавието "
".
ФБР иска тя да им сътрудничи ...
Като дъщеря на милиардер и собственичка на най-добрия магазин за вино в града, Джордан Роудс е канена на най-изисканите партита в Чикаго. Но има едно конкретно събитие, до което агентите на ФБР искат да имат достъп: благотворителна дегустация за набиране на средства, организирана от известен ресторантьор, който освен всичко пере парите на мафията. В замяна на освобождаването на брат ѝ от затвора, Джордан се съгласява да отиде на партито с придружител, а кавалерът ѝ да е агент на ФБР.
...А агент Маккол иска просто нея.
Най-добрият агент под прикритие в Чикаго, Ник Маккол, има правило: никога да не се обвързва емоционално с жените. Тази "среща" с Джордан Роудс е просто задача, която и двамата са решени да изпълнят, дори и да не могат да прекарат заедно повече от пет минути, преди саркастичните забележки и искри между тях да започнат да прехвърчат. Но когато разследването на Ник е компрометирано, той и Джордан нямат друг избор, освен да се преструват, че са двойка. Това, което започва като обикновена мисия, се превръща в нещо много повече...
"Зареден едновременно с духовитост, завладяващ съспенс и гореща химия, романът на Джули Джеймс е превъзходно удоволствие."
Чикаго Трибюн
"Още щом влезе в кабинета на шефа си, Ник Маккол разбра, че нещо не е наред. Като специален агент на ФБР, той беше еднакво добър както в разчитането на езика на тялото, така и в четенето между редовете и често намираше това, което му трябва, в случайна дума или в едва доловим жест. Умение, което често му помагаше.
Когато влезе, той видя Майк Дейвис, главния специален агент в Чикагския клон на ФБР, да си играе с хартиената обвивка на чашата кафе от "Старбъкс" (дори и той отказваше да пие помията, която приготвяха в офиса) – жест, който старшите агенти в офиса бяха забелязали преди много време. Той издаваше Дейвис и Ник знаеше какво точно означава. Проблем. Поредната работа под прикритие, помисли Ник. Не че работата под прикритие го притесняваше – всъщност през изминалите няколко години се занимаваше предимно с този тип разследвания. Дори и той обаче имаше нужда от почивка след приключване на особено изтощителна задача.
Ник седна на един от столовете пред бюрото на Дейвис и загледа как шефът му усуква хартията около долната част на чашата. Мамка му, щеше да му се разкаже играта. Всички знаеха, че усукването на хартията е даже по-лошо от плъзгането ѝ по чашата. Ник не виждаше смисъл да го увърта.
– Добре. Казвайте направо.
Дейвис го поздрави с пресилена усмивка.
– Добро утро и на теб, слънце. И добре дошъл отново. Толкова ми липсваха приятните ни разговори, докато работеше по случая "Файвстар".
– Съжалявам. Ще започна отначало. Приятно ми е, че се върнах, сър. Благодаря!
– Предполагам, че си успял да намериш офиса без особени проблеми? – попита Дейвис сухо.
Ник се намести на стола и подмина сарказма. Така е, през последните шест месеца, докато работеше по операция "Файвстар", не се беше мяркал често в офиса. И му беше приятно да се върне. Той осъзна с изненада, че разговорите с Дейвис са му липсвали. Разбира се, на моменти шефът му може и да беше раздразнителен, но предвид всички глупости, с които трябваше да се занимава като главен специален агент, това се очакваше.
– Помотах се малко на етажа, докато намеря врата с моето име на нея. Все още никой не ме е изритал, така че, предполагам, съм на правилното място. – Той погледна към Дейвис. – Косата ви е малко побеляла около слепоочията, шефе.
Дейвис изсумтя.
– Прекарах последните месеци в притеснения, че може да прецакаш разследването.
Ник изпъна крака. Той не прецакваше разследванията.
– Някога давал ли съм ви повод да се съмнявате в мен?
– Вероятно. Просто те бива повече от останалите да замазваш след това.
– Така е. Е, май имате лоша новина за мен?
– Защо си толкова убеден, че имам да ти казвам нещо? – Дейвид посочи невинно към чашата с кафе: – Не може ли човек просто да си поприказва на чаша кафе с топагента в офиса?
– О, сега вече съм топагент.
– Винаги си бил моят топагент.
Ник повдигна вежда.
– Само да не ви чуе Палас – отбеляза той, имайки предвид друг агент от офиса, който наскоро се беше прочул с арести по високите етажи.
– Ти и Палас, и двамата сте мои топагенти – поясни Дейвис дипломатично, като майка, която току-що са попитали кое ѝ е любимото дете.
– Добре се измъкнахте.
– В интерес на истината, не се шегувах за приказването. Чух, че арестите миналата седмица не са минали леко.
Ник бързо подмина въпроса.
– Случва се при арестите. Колкото и да е странно, подобно преживяване не заварва хората в най-добрата им форма.
Дейвис го изгледа внимателно с проницателните си сиви очи.
– Работата под прикритие не е лесна, особено ако е като тази с "Файвстар". Да заловиш двайсет и седем обвинени в корупция полицаи от Чикагската полиция си е голяма победа. Страхотна работа си свършил, Ник. Тази сутрин ми се обади директорът и ми каза да ти предам личните му поздравления.
– Радвам се, че и вие, и директорът сте доволни.
– Все си мисля, че не ти е било лесно с арестите, предвид биографията ти. Ник не би го определил точно така, макар да беше вярно: не възприемаше съсипването на полицейски служители за забавление. Все пак във вените му течеше кръв на ченге – той самият беше бивш полицай и преди да кандидатства във ФБР, шест години беше работил в Отдела за борба с порока на Нюйоркската полиция. Баща му беше служил в нея трийсет години, преди да се пенсионира, а и един от братята на Ник също беше ченге. Но двайсет и седемте полицаи, които беше арестувал миналия петък, бяха преминали границата. Според него фактът, че лошите носеха значки, ги правеше още по-недостойни за съчувствие."
Из книгата
