"Порий не се учудваше. Черчовеците не можеха да обичат или мразят. Не знаеха какво е да харесваш, да уважаваш или да ненавиждаш някого. Черчовеците нямаха сенки така, както нямаха души.
– Господарят ви чака – промълви Порий и се отдръпна бавно от вратата.
– Затова сме тук – отвърна му Вул Танасет.
Порий закрачи бързо към собствените си покои. Черчовеците го проследиха с поглед, после стегнато влязоха в залата. Черният господар ги посрещна с изострено до блясък хриптене. Дълбокият, измамно благ глас на Сомор се бе предал и от гърлото му вече не излизаше вик, а стържещо дихание. Ядеше препечена агнешка плешка. Дъвченето, кой знае защо, само усилваше страховития вид на владетеля. Сомор бе висок, едър и осезателно внушаващ ужас мъж. Въпреки че се хранеше почти непрекъснато, Мрачният цар беше строен. Храната пропадаше като изгубена в гърлото му. Лицето му бе проядено от червеи, а черният блестящ плъх, захапал ухото му, се бе превърнал в част от същността му. Сомор подаде късче агнешко на плъха.
– Веднага съберете хората от града в храма – изрече мрачно той. – Искам живота на всеки стотен човек. Искам го! Слугите в палата ми да не са изключение! Хубаво да запомнят как се крият "виновни". Да запомнят! Всички!
– Да, господарю – отвърнаха вяло черчовеците.
Късно вечерта заповедта на Мрачния цар бе изпълнена. Храмът в центъра на Черния град бе препълнен с народ. Същото важеше и за големия площад отпред. Хората пристъпваха ужасено от крак на крак и примрели от страх, не смееха дори да шушнат. Най-отпред в храма, охранявани от няколко петици от черчовеци, стояха дълги редици от оковани мъже и жени. Лицата им се бяха превърнали в маски на отчаянието. Те бяха осъдените.
Черният господар се появи от една странична врата."
Из книгата
Рейтинг: 9.80 / 5 гласа
