Чистота

От автора на "Поправките" и "Свобода". След завършването на колежа, вместо най-сетне да поеме пътя си в "истинския живот", Пип Тайлър се озовава в безпътица. Обременена от огромен студентски заем, който няма как да върне със зле платената си и ужасно скучна работа, от тайната си любов към женения, на всичкото отгоре с петнадесет години по-възрастен от нея Стивън, и най-вече от психически неуравновесената си майка, която категорично отказва да разкрие кой е баща ѝ, Пип сграбчва случайно изскочилата възможност да обърне гръб на всичко и да замине за Южна Америка. Там тя ще изкара стаж в организация, поставила си за цел да извади на светло всички мръсни държавни и корпоративни тайни и да промени света.

Както и в предишните си две книги, "Поправките" и "Свобода", съвременният класик на американската литература Джонатан Франзен проникновено изследва човешките връзки и непостижимия стремеж за чистота в отношенията помежду ни и с околния свят. Той не само вкарва пълноценно в голямата литература новите интернет технологии - мрежите за общуване "Фейсбук" и "Туитър", разследващите сайтове и хакерските атаки - като среда, оформяща ежедневието ни, но и поставя въпроса за тяхното въздействие върху същината на днешната цивилизация и всеобщата надежда за справедливост. И макар че авторът сам намига иронично към амбицията си да създаде голям социален роман в традицията на Дикенс (многобройни са заиграванията с "Големите надежди", а и главният персонаж неслучайно е кръстен Пип), той не просто обрисува мащабните обществени движения и процеси, а поставя под увеличителното стъкло на микроскопа човешката душа, продължава по стъпките на Достоевски, тъй като и тук, зад бляна по "Чистота", се крие едно престъпление и неговото наказание.

Джонатан Франзен е американски писател. Роден е в Чикаго, Илинойс, израства в предградията на Сейнт Луис, Мисури. Завършва „Swarthmore College“. Живее в Манхатън, Ню Йорк, пише за списание Ню Йоркър.

"Понеделник
– О, коте, радвам се да ти чуя гласчето – рече майката на момичето по телефона. – Тялото ми пак ме предава. Имам чувството, че целият ми живот е просто една дълга поредица предателства от страна на тялото.
– Не е ли така с живота на всички ни? – попита момичето, Пип.
Тя беше започнала да се обажда на майка си по средата на обедната почивка във "Възобновяеми решения". Това ѝ помагаше да превъзмогне усещането, че не е подходяща за тази работа, че е принудена да работи нещо, за което никой не би могъл да бъде подходящ, че самата тя всъщност не е подходяща за никаква работа; освен това след двайсетина минути с чиста съвест можеше да заяви, че почивката ѝ е свършила и трябва да затваря.

– Левият ми клепач постоянно провисва – обясни майка ѝ. – Все едно някаква тежест го дърпа надолу, като оловца на въдица, сещаш се, нали?
– И сега ли?
– От време на време. Чудя се дали не е неврит на лицевия нерв.
– Каквото и да представлява невритът на лицевия нерв, сигурна съм, че не е това.
– Откъде си толкова сигурна, след като дори не знаеш какво е, коте?
– Ами... Защото нямаше и базедова болест. Хипертиреоза.
Меланома.

Не можеше да се каже, че на Пип ѝ е особено приятно да се подиграва на майка си. Само че техните отношения бяха опетнени от "морален риск", един полезен термин, който беше научила в часовете по икономика в колежа. В икономиката на майка си тя беше структуроопределяща банка, която няма как да бъде оставена да фалира, незаменим служител, който не може да бъде уволнен заради лошото си поведение. Някои от приятелите ѝ в Оукланд също имаха смахнати родители, ала все пак успяваха да си говорят с тях всеки ден, без да се стигне до налудничави изблици, тъй като дори и най-смахнатите родители притежаваха и други ресурси, които не се изчерпваха с единствения им наследник. А за майка ѝ Пип беше всичко.

– Така или иначе, днес май няма да отида на работа – рече майка ѝ. – И без това само Стремлението ми я прави поносима, а няма как да му се посветя, когато невидими рибарски оловца придърпват клепача ми надолу. – Ох, мамо, не можеш пак да си вземеш болничен. Още сме юни месец. Ами ако наистина се разболееш от грип или пък хванеш нещо друго?
– А дотогава всички ще се питат какво прави на касата тази бабичка, дето половината ѝ лице е провиснало чак до рамото. Да знаеш колко ти завиждам за твоята кабинка! За нейната невидимост.
– Хайде да не идеализираме кабинките – отвърна Пип. – Това е най-ужасното на телата. Че са видими, отвратително видими."
Из книгата