"Има една прекрасна легенда. Слушал съм я още на младини и не знам на кой народ принадлежи, но тя така ярко обрисува значението на жената в живота на мъжа, че по-добра илюстрация за разкриване на идеите в най-нагледната им форма трудно може да се намери. Това било в най-стари времена, когато Божеството току-що било създало земята, триножника на своето величие, и човека, който да може да съзерцава това величие. Той не бил Адам, защото легендата се отнася до езически народ, но бил самотник като Адам и блуждаел по безцветните поля на пустинния Рай, равнодушен и унил, като напразно търсел предмет, който с нещо да привлече окото или ухото му. Всичко било пустинно и мъртво. Вселената току-що била излязла от великата работилница на Божеството и с нищо не радвала неговото незасегнато сърце. Дълго блуждал човекът и най-после се помолил:
– О, Всесилни, Ти ми даде очи, за да виждам, но наоколо е така мъртво и еднообразно! Уморих се да гледам безжизнения простор на полята, защото в него всичко е сиво и еднообразно. Няма нито една точка, върху която бих могъл да спра опечаления си взор.
Не успял още да изрече последната дума, когато около него се показал непознат предмет. Било роза. Нейните нежни листенца с лек трепет се накланяли към устата на човека. И човекът се съживил. Бил щастлив. Обожавал невижданото цветче с цялата сила на първобитните си чувства. Цели дни прекарал в съзерцание на неочаквания гост и устните му непрестанно шепнели благодарствени слова към Божеството, което величествено седяло върху своя трон.
Но това щастие не продължило дълго. Човекът се уморил от непрекъснатото си общуване с неземното създание - било прекрасно, но с нищо не могло да отговори на горещите му чувства. На него му трябвало същество, което да умее да гали слуха му, да изпълва въздуха със звуците на своя глас. И той отново се замолил:
– О, Всесилни, Ти ми даде слух и създаде у мен потребност не само да говоря, но и да слушам как говорят другите. Непълно е моето щастие, Всесилни.
И пак станало чудо: още не бил свършил, когато около него запърхала птичка. Чуло се весело чуруликане. Вълните на нечувани по-рано звуци затрептели във въздуха с жизнерадостни акорди, като вливали в сърцето му потоци от ново, непознато чувство. Човекът пак бил щастлив. Чудните бои на цветчето милвали зрението му, акордите на песента очаровали слуха му. Той бил изпълнен с блаженство и устните му шепнели думи на любов и признателност.
Но минали много години и човекът отново се замолил:
– О, Всесилни, Ти ми даде живот и благата на живота, но не ми даде същество, което би могло да сподели моята радост. Ласка ми трябва на мен, Всесилни, уморих се да съзерцавам безмълвната красота на цветчето и не ме радва веселото чуруликане на птичката, която страни от мен и отлита, щом протегна ръка към нея.
И изведнъж – о, чудо! - не бил смогнал да изрече последната дума, когато се появило кучето. С радостно скимтене и лай изтичало то към човека, хвърлило се на гърдите му и започнало да ближе лицето и ръцете му. Какъв възторг! Какво опиянение! Да, само това мило, добро и предано същество му липсвало по-рано! То не се отделяло дори на крачка от него, пазело съня му, топлело го с любовна жар. Сега той си имал всичко. Повече нищо не му трябвало, съвсем нищо..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
