Краят на историята

Лидия Дейвис получава награда за "Ман Букър" 2013 за цялостно творчество. Поток на съзнанието, изповед, откровение, монолог. Нито едно определение не би могло да обхване спецификата на този неконвенционален роман, или може би пространно есе, за една трудна любов и за писането на любовен роман. Дейвис е ту героиня, ту автор на повествованието и в това раздвоение мисълта ѝ ту се лее, ту се лута из дебрите на забравата и незабравата, на страданието, разкаянието, ревността и самотата. Сравняват я с Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган и Джийн Рис, но тя е Лидия Дейвис, непредвидима, неподражаваща и неподражаема. Читателят ще усети силата, дълбочината и горчивия хумор на тази модерна, дръзка проза само ако се потопи в словесното течение, без да се стреми да го затваря в рамки и категории, било жанрови, било емоционални, защото то приижда, прескача прегради и се разлива без предел. "Краят на историята" е несантиментален роман за една история отвъд края, когато нищо не може да бъде върнато назад, нито поправено, а единственият лек е болезненото описание на анатомията на сърдечната връзка и безпощадният себеанализ и самоирония.

"Болезнена любовна история, възкресена сред тишина и самота."
Пъблишърс Уийкли

Според "Ню Йоркър" Лидия Дейвис е "един от най-оригиналните умове в съвременната американска белетристика". Открояваща се със свой характерен глас и почерк, тя е известна най-вече като майстор на кратката проза и преводач на произведения от Марсел Пруст, Гюстав Флобер, Морис Бланшо, Мишел Фуко, Мишел Лейрис. Преподава творческо писане в Университета в Олбъни. Лауреат е на над 10 престижни награди за литература и превод, сред които "Ман Букър" през 2013 г. Първият ѝ брак я обвързва с Пол Остър, в момента неин спътник е художникът абстракционист Алан Коут. "Краят на историята" е дебютният ѝ роман.

"Бях се отправила пеш към място, което беше твърде далече, за да се достигне с ходене. Бях продължила дори когато денят бе доста напреднал и се оказах на предела на силите си. Част от силите ми се бяха възстановили, като наближих къщата, в която бе живял. Сега отминах тази къща, запътих се към Чайнатаун и района на червените фенери, на складовете край залива и водата, както ми се струваше, опитвайки се да запомня града, и въпреки че той вече не живееше в този дом и аз бях толкова уморена, а се налагаше да продължа да вървя и имаше още хълмове от всичките ми страни, които трябваше да изкатеря, почувствах се успокоена, че съм дошла тук, така, както не се бях чувствала, откакто ме заряза, сякаш, макар че него го нямаше там, аз пак го бях намерила. Може би обстоятелството, че го нямаше, бе осигурило възможност да се върна и да стигна до един край. Защото, ако той беше там, щеше да се наложи всичко да продължи. Трябваше да направя нещо, дори само да си тръгна и да мисля за случилото се от голямо разстояние. Сега щях да бъда в състояние да престана да го търся.

Но моментът, в който осъзнах, че съм се отказала, че съм прекратила издирването, настъпи малко по-късно, когато седях в книжарница в града, усещайки в устата си вкуса на евтин горчив чай, поднесен ми от някакъв непознат. Бях отишла там, за да си почина, в онази стара сграда с подове от скърцащи дъски, с тясно стълбище, което водеше надолу, със слабо осветление в сутерена и по-чисто и по-светло горно ниво. Бях се разходила из книжарницата - долу и в задната част на горния етаж, бях обиколила всеки книжен стелаж. Седнах, за да прегледам една книга, но бях твърде уморена и жадна и не можех да чета. Отидох до щанда близо до вратата. Зад щанда седеше навъсен мъж, облечен с вълнена жилетка, и подреждаше книгите на купчини. Попитах го дали има някъде вода, дали мога да изпия чаша вода, макар да знаех, че вероятно тук, в книжарницата, няма вода. Той отговори, че няма, но можело да отскоча до близкото барче. Не казах нищо, обърнах се и се качих по няколко стъпала в предната зала, която гледаше към улицата. Там пак седнах на един стол, за да си почина, докато хората тихо се движеха покрай мен."
Из книгата