"Викат ми Боги. Естествено, имената ми по паспорт са други, но тях не съм ги избирал аз. Уважавам ги разбира се, все пак са на дядовци и прадядовци... Но всички ми викат Боги. Не помня вече защо, така си остана. Разведох се млад. То се ожених още по-млад, ама помните как беше в онези времена. Отидеш в друг град да учиш висше. Там колежки, купони. Към края на първата година установяваш, че една от тях спи по-редовно у вас. Към края на втората тя намеква да живеете заедно, а то тогава без да сте подписали не ставаше - милиционерите много проверяваха. Всъщност май и аз не се дърпах - широко ми беше около врата - имах стипендия, договор с военен завод, а тя имаше голям апартамент, абе, изобщо... идилия. А и колегите покрай мен бяха в същото положение - в трети курс половината група се изпожени. На другата година дойде Демокрацията и нещата се промениха. Заводът го закриха. Нещата с тъщата не потръгнаха и големият апартамент си остана мечта. Само дето го ремонтирах основно. От брака остана една дъщеря - голяма красавица. Взела е хубостта на майка си. От мен само ума. И по-добре - я си представете обратното. Бях млад, едва 29-годишен и успешно разведен. И оттогава е така. Въпреки, че съм изгодна партия, въпреки стотиците жени, които минаха през леглото ми, вече почти двадесет години Самотата спи на възглавницата ми. Не отидох на премиерата. Половината стихове в книгата ѝ бяха писани за мен, не можех да издържа да ги гледам с други посвещения и как ги чете, вперила страстен поглед в поредния... "Едно сърце имам, на теб да дам"... Следях във фейса как си раздаваше сърцето. Често ги сменяше и все ревеше, че са я изоставили. Явно причината за раздялата не е била само в мен. Тя всъщност винаги е и в двамата.
Но четях внимателно стиховете ѝ и следях скритите послания. И ми ставаше тъжно от бликащата в тях любов. Не знаех на какво се надявам, даже сам за себе си не знаех, че я чакам, до момента, в който тя не публикува една снимка от видеозон с гордия надпис:
"Чакам наследник!". Тогава разбрах, че много неща в живота ми са свършили. Не само надеждата за тази конкретна жена, а изобщо надеждата, че ще имам второ дете. Започнах да пия, всъщност направо да се наквасвам. Никога не пия сам и вкъщи винаги е имало много алкохол. Тъй като си знаех, че водката не ме хваща, независимо от количеството, преди това, по препоръка от форуми, се нагълтах и с хапчета. Не, не помня какви. Когато на третия ден колегите разбили вратата, ме намерили с помътен поглед във ваната. Лежах една седмица на системи в болницата. Промиваха ми стомаха, вливаха във вените ми глюкоза. Вероятно и силни успокоителни, защото гледах телевизия и само се хилех. Като ме изписаха, минах двата километра от болницата до нас за няколко часа. Не ми се прибираше в опустялата квартира, а и не можех да пия - бяха ми сложили превантивно капсула. Когато най-сетне се прибрах, видях Самотата, разположила се на голямото легло. През нощта спах на дивана. На сутринта избръснах няколкоседмичната си брада и потърсих в "Гугъл" адреси на психолог. Този от болницата не ми помогна много, а беше ясно, че не мога да спечеля сам битката. Когато, след поредното турне, се прибрах натоварен с армагани, нея я нямаше в нета. Нормално, казах си аз, само идиотите бихме стояли в това време тук. Писах ѝ, че съм се прибрал, даже се опитах да ѝ звънна, но тя в неделя рядко си вдигаше телефона. Притесненията започнаха, когато вечерта се появи и започна усилено да коментира във фейса постинги, които аз също обсъждах, но така и не се обади. По едно време по стените на приятелите ми се появиха снимки от големия купон, на който всички са били. Нещата започнаха бавно да се наместват и когато за пореден път някой шерна снимка как тя вее буйната си коса под звуците на китарата, не издържах и я блокирах. Блокирах набързо и всички, по чиито стени имаше снимки. Нищо, че повечето бяха в категория "Близки приятели". Приятелството във фейса е много хлъзгава категория. Някъде там съм отворил и една от подарените бутилки с ракия. До сутринта крещях на много хора. Част от тях просто престанаха да ми отговарят, други възмутени ме блокираха. Мисля, че най-много крещях на котката. На нея уж не ѝ пукаше много-много и ме гледаше с интерес, но по едно време ѝ писна. Измяука нещо от типа - "ако не бях пратена да те наглеждам" и се стопи в тъмнината на двора. По някое време съм заспал. Първото нещо, което видях на сутринта (след като втората чаша кафе успя да фокусира погледа ми достатъчно, за да чета), беше хороскопът ми - "Тази седмица Стрелецът ще успее да се изпокара с всички, с които общува. Въздържайте се!". Искаше ми се да го бях прочел снощи, но надали щеше да помогне. Меркурий се движи накъдето си иска, Венера и Юпитер също... По някое време бях успял да говоря и с личната си астроложка. В опит да ме поуспокои малко, тя каза, че нещата ще се оправят... -
"абе ще се оправят и то добре, ама сега, поне до 12-ти юни, си мълчи". Това с мълчанието никога ни ми се беше отдавало. Кафето ме освести и започнах да правя списък на задачите си за седмицата. До Париж оставаше толкова малко време. Започнах да пиша договор, но по някое време затворих файла и отворих оня с недовършения роман..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
