Друга представа за щастието

От автора на "Чувство, по-силно от страха" и "Втори шанс". Филаделфия. Първия ден на пролетта на 2010 година. Агата излиза от затвора, но не през главния вход. Остават ѝ само няколко години след трийсет излежани. Тогава защо е това бягство? На една бензиностанция тя се самопоканва в колата на Мили и я въвлича в бягството си. Надарена с неутолима жажда за живот, Агата разбива на пух и прах приятната рутина на Мили. Делят ги двайсет години, но по време на пътуването двете жени споделят мечтите си, които никога не е късно да бъдат осъществени. Пет дни с кола през Съединените щати... На всяка спирка - среща с човек, изскочил от миналото, който ще ги доближава до тайната на Агата.

Докъде можем да стигнем в ненаситното си търсене на щастието? От какво никога не трябва да се отказваме? В този роман Марк Леви отново потвърждава нашата безусловна нужда от свобода и същевременно разкрива един малко познат къс от американската история.

Марк Леви е популярен френски писател, роден през 1963 г. в Бийанкур. На осемнайсет години постъпва в организацията на Червения кръст и едновременно следва в Париж стопанско управление и информатика. Още като второкурсник създава първата си компания. През 1984 г. заминава за САЩ, където участва в създаването на две фирми за компютърна графика, а по-късно ръководи студио за обработка на компютърни изображения. През 1991 г. се връща във Франция и става един от основателите на компания, занимаваща се с архитектура и вътрешен дизайн.

След което рязко сменя посоката и се отдава на писане. Още първият му роман "Ами ако това беше истина" (2000), го прави известен. Книгата е екранизирана през 2005 г, преведена е на около четирийсет езика и е издадена в трийсет и пет страни. След този голям успех писателят се установява в Лондон, а по-късно - в Ню Йорк. Следват още 15 романа, всяка година по един, десетина от които преведени в България.

Освен първият му роман на български език са излезли още книгите "Къде си?", "Седем дни за цяла вечност", "Следващият път", "Да Ви видя отново", "Децата на свободата", "Всички онези неща, които не сме си казали", "Първата нощ", "Първият ден". През 2007 г. Марк Леви гостува на Панаира на книгата в София.

"Държеше в ръце дневника ѝ, поглъщайки жадно думите, които тя бе изписала, опитвайки се да разпознае себе си в чертите на някой образ, отзвука от разговорите им в кафенетата на Гринидж Вилидж, някакъв епизод, откраднат от времето. И след всяка страница чуваше как бие сърцето му, задъхано от любов; споменът за нея се бе изличил като следи от стъпки под падащия сняг.

Продължи да чете с настъпването на нощта, сам, седнал до масата в единствената стая на жилището си, без да го е грижа нито за ядене, нито за отминаващите часове. В дома му нямаше нищо излишно, но имаше всичко необходимо. Когато първите лъчи на утрото проникнаха през щорите, той затвори ръкописа, постави ръце на коленете си и вдишвайки дълбоко, успя да сдържи сълзите си. Тя беше разказала живота си, без да спомене името му, без дори да намекне за ролята, която беше изиграл, нито за избора, направен заради нея. Попита се дали това е следствие от нейното безразличие, или от омразата, която времето не бе смекчило.

Отиде до умивалника, погледна лицето си в спуканото огледало, закачено на пирон, и не разпозна чертите на мъжа, когото си представяше, докато четеше. Може би затова Хана го бе изтрила от миналото си. "Странно нещо са спомените, каза си той, и наплиска лицето си с ледена вода. Някои хора се хранят с тях, сякаш съществуването им ги отдалечава от смъртта; други ги изтриват, за да изчистят времето, което им остава.".

Приготви си закуска. Кафе и бъркани яйца с парче сланина, които цвърчаха в чугунения тиган на котлона. Вероятно тя бе оставила някакъв знак, отговор на въпроса защо бе изчезнала, някаква следа. Иначе щеше да изгори тези страници или да ги вземе със себе си.

Постави чинията в мивката и пак седна до масата.
– Дявол да го вземе, Хана, не е възможно да се лъжеш до такава степен – изруга той, като търкаше бузите си, за да пребори съня.

Погледна часовника, стана и отвори гардероба, за да приготви багажа си. Сложи три ризи, бельо, вълнена жилетка и пуловер. Взе плика, където се намираха всичките му спестявания, сложи го в джоба на палтото си, взе си шапката и кобура, провери дали затворът на пистолета е спуснат и го пъхна на дъното на сака. После клекна пред печката, изгаси жарта, провери кепенците, угаси осветлението и отвори вратата на къщата.

В края на зимата утринното слънце беше ниско. Пътят водеше към магистралата. След като стигнеше до кръстопътя, трябваше да върви още шест мили до каменен кръст, където беше автобусната спирка. Нямаше време за губене, вятърът бе силен и щеше да го забави. Но пък, от друга страна, щеше да попречи на вълците да го надушат. Прииска му се дори глутницата да го усети, за да изпразни пълнителя си в нея, но веднага се ядоса на себе си, че е насочил гнева си към животните. Когато ходеше на лов, те го следваха от разстояние. В последна сметка вълците и той бяха започнали да се разбират. Когато убиваше дивеча, те чакаха да го разфасова, за да дойдат и да хапнат от месото, ето той им оставяше по костите. Когато режеше дърва, го наблюдаваха от върха на хълма, докато с едно кимване на главата не им кажеше, че си отива вкъщи и че оръжието му е заредено. Вълците сякаш бяха разбрали правилото, никой никога не го бе доближил и Томас Брадли никога не беше стрелял по някой от тях. Когато към обед пристигна на спирката, домът му отдавна не се забелязваше на хоризонта. Докъдето стигаше погледът, се простираше равно поле."
Из книгата