Доста

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". Злокобно проклятие тегне над девойките в една родопска фамилия. Възможно ли е то да бъде развалено и как, след като тайната отдавна е погребана. Изстраданата обич между красивата Доста и нейния любим, става причина на смъртното си ложе френска професорка да закълне своя съпруг да дойде в България и да разкрие тайната.

Приказна история за отмъщение и любов, чудна смес между реалното и магическото.

"Когато видя къщата за първи път, я прие. Не изпадна в особен възторг, не я хареса даже. Но успя да я почувства, да я усети някак си топла и гостоприемна. Тези двеста ме­тра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не ѝ позволиха никакви радости и мера­ци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за дълги уговорки и дебати. Тоя път Мано (както тя го наричаше) се наложи да прояви повече характер от обикно­вено. Докато той бягаше от суматохата и безумието на града, на нея ѝ се щеше да избяга от себе си, от него, от живота си. Тази къща накрай света за него беше спасението, за нея сце­на на всичките ѝ страхове.

С благост и настоятелност успя да я убеди, че точно тази къща, с този път, е чакал винаги. И Катерина склони, пре­глътна черния път, преглътна собствените си неясни жела­ния, отново пое след мъжа си и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфал­та, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че ѝ се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до оп­ределеното място. Приемаше пътчето като игра - колко крач­ки са до къщата на стрина Стана, колко сетне до моста над реката, а до тяхната порта. Опитваше се през тази отъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града, и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че ѝ беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви двеста метра за Кате­рина само за година-две се превърнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайъгълния ѝ камък. И там, на асфалтира­ното площадче, там, в калната или заснежена пръст, някъде по оградата на бай Сава или на каменната гърбица на моста, останаха и нейните окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не ѝ даваха да проумее, че и животът, и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.

Така започна големият път на Катерина - с двеста метра чер­на пътека. Вървеше, без да знае къде отива, като насън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна тая стара къща в дом. И домът ѝ се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.

На двеста и четиридесетия ден от третата година обживе­ната къща продължаваше да се гизди с все по-нови и нови допълнения. Животът върлуваше в нея с пълна сила. В кух­нята се сменяха своеобразни аромати - по рецепти и разпи­сание. Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него се добавя и щипка ка­нела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата. Полага съзна­телно старание да използва, доколкото е възможно, само ес­тествени продукти. Затова и всяка вечер пред вратата си на­мира бутилка краве мляко - току-що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе, се настъргва от пръчка, донесена ѝ някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети. Кухнята ѝ е пълна с какви ли не под­правки, билки, тревички от всички краища на света. Някои си носи тя самата, други заръчва на приятели, трети издирва по екзотични пазари...

Точно половин час кафеен ритуал, примесен с дима на ръчно свита цигара от листата на тютюн, който се отглежда по тези места. След кафеното действие Катерина прибира на кок осо­бено старателно червеникавата си тежка коса, облича кена­рена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката ѝ са боси, украсени единствено от яркочервения педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за двайсет души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръч­но бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Всички действия са като във филм, като че ли се на­блюдава отстрани, защото това, което следва, е ново за нея, но интересно, примамливо като непознати и далечни стра­ни. Тогава като по часовник в къщата влиза Вела. Носи три яйца, снесени тази заран.

Вела е по-възрастна от Катерина, май минава вече се­демдесетте. Може да ѝ бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските ѝ одежди не могат да скрият хубостта ѝ. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страсти - и любови, и несгоди, смъртта на петго­дишния ѝ син, когато самата тя е била на двайсет и шест, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.

Вела е тиха, кротка, блага. Силата ѝ е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща бели­те ѝ коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с големи крачки, навярно заради високия си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени - Катерина в бялата си кенаре­на роба и Вела във вечното си черно - започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И ето сега младата ще учи тайнството да меси хляб, да влага душа в него, да забърква с върха на пръстите тестото, сетне да го погали и с каква тежест да го притисне с длан. Ще се научи да усеща колко да е топла стаята и колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата ѝ можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото ѝ е на душата, такава е и средата на хляба."
Из книгата