Космически залог

Стелария. Четвъртото хилядолетие. Звездните цивилизации вече не кръстосват галактиката. Светът тъне в разруха и гибел, а сянката на господстващи поробители се извисява там, където все още съществува разумен живот. Малцина са тези, които помнят Войната, която бе краят на всичко.

Някъде в дълбокия космос, на бивша погранична колония, галактическите окупатори държат под контрол населението. Междувременно, сред улиците на разрушения град, за Текс Кърк приключва поредния ден на оцеляване. Той е застаряващ наемник, отдавна погребал чувствата си и погребващ други хора срещу заплащане. С олово. Плановете му за спокойно пенсиониране остават неосъществени. Бъдещето му е безпреспективно, а вероятната му съдба е като на останалите поствоенни колонисти - два метра под земята, предаден от всички, незапомнен от никой. Всичко това се променя в същата нощ, когато мистериозен непознат нахълтва в убежището на Текс.

Непознатият предлага на Текс елементарна задача - просто трябва да открадне един компютър. Наградата е 2000 кредита. Пари, недостатъчни за пенсия, но въпреки всичко най-големия удар досега. Лошото е, че цялата работа изглежда гнила до корена. Но Текс е на ръба, без изход, без възможности. Поръчки няма, а времето тече. Текс неохотно приема задачата, изкушен от заплащането и подозрителен към сделката.

Да се сдобие с компютъра се оказва лесно. Хаосът обаче тепърва започва, когато поръчителят изчезва безследно, а куршуми започват да летят навсякъде. За капак изглежда, че целият град иска компютъра, а окупаторите правят метеж по улиците. Текс разбира, че не само няма да направи удара на живота си, ами и ще разбере, че се е озовал по средата на древен конфликт, датиращ още отпреди Войната... от който ще научи нещо, за което дори не подозира.

"Барът вонеше. Стените излъчваха дихание, пропито с мирис на пот, фалшив алкохол и плесен. Осветлението мъждукаше. Навън нещо плискаше. Дъжд, може би. По­-скоро не. Столовете скърцаха в очакване. Жадни погледи шареха из помещението. Цигари догаряха в пепелници, а чаши глухо тропваха празни върху тезгяха, замествани от бутилки.

Тази вечер масите бяха разчистени. На тяхно място беше ограден неголям квадрат. Захабени въжета опасваха опорните греди. Беше петък. Бойна вечер. Пиячите и останалата утаечна сган седяха скупчени около тепиха. Очите им излъчваха блясък, в който се четеше кръвожадност. Гърла клокочеха със сподавени викове и подмятания.

Прецених внимателно противника си. Беше едър и широкоплещест. Внимателен и пресметлив. Възраст - неопределима. Потта от челото му се стичаше в яркочервената лента, сложена на главата му. Краката и ръцете му бяха кибернетични. Очите - също. Бях го фраснал в зъбите. Метални. Тоя беше цял киборг. Гаден и самоуверен. Анализирах себе си. Видими белези на умора - засега не. Наранявания - устната ми беше цепната, вероятна бъдеща синина в ребрата. Случайни пропуски. Дишах тежко. Трябваше да играя хитро.

Той замахна. Проследих траекторията на удара. Извъртане. Контрирах с ритник. Блок. Слаба болка. Скочих с другия крак и го изритах отново. Главата му се извъртя, но само толкова. По рекстразите. И главата му е тенеке. Той атакува със серия и ми изкара въздуха. Ъперкът. Болка, по-силна. Озовах се до въжетата.
Там играта приключи.

Оттласнах се, преди да се е устремил към мен и направих ключ. Завъртях се и го бутнах към очертанията на ринга. Той се обърна и се засили. Това чаках. Хвърлих се напред и го съборих със саблен удар. Той падна. Аз се изправих светкавично. Ритнах го. Пет пъти. Противникът ми се замая. Уверих се, че е хрисим с два падащи лакътя. Почти не шаваше. Още малко.

Вдигнах замаяния идиот и го бутнах в гредата. Изправих го с лице към ринга. Отдръпнах се в другия край. Засилка. Скок. Две пети право в тъмните му метални зъби. Звукът отекна из шумния бар. Груб, чупещ шум. Той не мръдна повече. Тълпата ревна одобрително. Разни предмети и кредити смениха притежателя си. Бяха оскъдни размени.

Приключих с четвъртия опонент. Време беше за наградата. Прекосих бара и се облегнах на плота. Погледнах очаквателно съдържателя. Той ме изгледа равнодушно и рече:
– Честито, Текс. Ето тазседмичния приз. – ръката му бръкна в средна по размер кутия на лавицата отзад и извади три патрона. Заводски. Не самоделки.

Взех си заслуженото, без да кажа дума. Излязох ей така. Бях потен и гол до кръста, минаваше полунощ, но по тези места отдавна не захладяваше. Порутени сгради опасваха хоризонта. Тъмните улици между тях поглъщаха нощната светлина. Мрак цареше. Уличните лампи безсилно се бореха срещу него. Под краката ми глухо ръмжаха разни твари от дълбините на канализацията. Потенциално острие дебнеше зад ъгъла. Живеех две пресечки по-нататък.

Блокът беше вакантен. Почти. Освен моя милост, убежище тук споделяха още трима нещастници. Бяха петима, но двама вече не се нуждаят от жилище. Фасадата беше полуразрушена. Липсваха секции от втория етаж. Входна врата нямаше, но поради някаква причина покривът беше покрит с бодлива тел.

Изкачих стълбите до третия етаж. Сградата беше малка, с капацитет около десетина апартамента. Нямаше обаче кой да дойде в тази част на града. Отключих своята врата. Напънах заялия механизъм и влязох у дома. Не беше нещо особено. Празна кухня. Спартанска спалня. Тоалетна без течаща вода. Стандартът на тази планета за средностатистическия оцеляващ. Всъщност дори вървеше към лукс.

Влязох в спалнята. Наричах я така заради матрака на пода. Вътре имаше още малко бюро, стол, кош за отпадъци и гардероб с катинар. Набрах комбинацията на гардероба и го отворих. Сложих трите патрона в едно отделение и заключих. Беше тъмно, но бях свикнал без осветление. Заключих входната врата. Подпрях я с един стар лежан. Събух си панталона и обувките. Отворих прозореца на спалнята. Насладих се за миг на отровния градски смог. Отпразнувах победата си тази вечер с две глътки пречистена вода от шишето. Легнах на матрака и се отпуснах. Заспах.

По някое време по входната врата се заблъска."
Из книгата