"Лежа в дълбините на мрака, далеч от топлината, слънцето и луните, притихнал като камъка край мен, заключил сгърбеното ми тяло в затвора на страшна утроба. Не мога да се изправя, да се протегна. Мога само да се свивам на кълбо - съсухрен фосил на мъжа, който някога бях. Ръцете ми са оковани зад гърба. Лежа гол на студения камък. Сам-самичък в тъмното. Като че са минали месеци, години, хилядолетия, откакто коленете ми са се разгъвали, а гръбнакът ми се е изпъвал от тази свита поза. Болката е влудяваща. Ставите са се сраснали като ръждиво желязо. Колко време е минало, откакто видях кръвта на Златните ми приятели да изтича в тревата? Откакто усетих целувката на нежния Рок по бузата си, когато ми сломи сърцето? Не, времето не е река. Не и тук. В тази утроба времето е камъкът. В мрака, безпросветен и непоклатим, отмерван единствено от двойното махало на живота - дишането и биенето на сърцето ми.
Вдишай. Бу... бум. Бу... бум. Издишай. Бу... бум. Бу... бум. Вдишай. Бу... бум. Бу... бум.
И се повтаря навеки. До... докога? Докато умра от старост? Докато разбия черепа си в камъка? Докато изгриза тръбите, напъхани от Жълтите в корема ми, за да ми вкарват насила хранителни вещества и да извеждат отпадъците? Или докато полудееш? Не - скърцам със зъби аз. Дааааа. Това е само тъмата - вдишвам аз. Успокоявам се. Докосвам стените в утешителна последователност. Гръб, пръсти на ръцете, опашна кост, пети, пръсти на краката, колене, глава. Повтори. Десетина пъти. Сто. Е, хайде за по-сигурно да са хиляда. Да. Сам съм. Преди бих си казал, че има и по-зла съдба от тази, ала сега зная, че няма. Човек не е остров. Нужни са ни онези, които ни обичат. И онези, които ни мразят. Нужни са ни другите, за да ни вържат за живота, за да има защо да живеем, да чувстваме. А аз си имам само мрака. Понякога крещя. Друг път се смея. Нощем ли, денем ли... Кой може да ми каже? Смея се, за да минава времето, за да изразходя калориите, с които Чакала ме тъпче, и да приспя тялото си с треперене.
И ридая. И тананикам. И си свиркам. Слушам гласовете горе, долитащи до мен от безкрайното море на мрака. Придружават ги влудяващото дрънчене на вериги и тракането на кости, и те разтърсват стените на моя затвор. И всичко е тъй близо, ала на хиляда километра от тук, сякаш току отвъд мрака съществува цял един свят и аз не мога да го видя, да го докосна, да го вкуся, усетя и да разкъсам този воал, и отново да ме има на света. Аз съм затворник на самотата. Сега долавям гласове. Веригите и костите си пробиват път и влизат в затвора ми. Мои ли са гласовете? Тази мисъл ме разсмива.
Псувам. Кроя интриги. Убий! Коли! Дълбай! Раздирай! Пали! Моля се. Халюцинирам. Пазаря се. Хленча молитви към Ео, щастлив, че ѝ спестиха тази участ. Тя не слуша. Пея балади от детството и декламирам "Умираща земя", "Фенерджията", "Рамаяна", "Одисея" на старогръцки и латински, а после на изгубените езици - арабски, английски, китайски и немски, извличам спомените от дейтаБонбонките, които ми даваше Матео, когато още бях момче. Търся сила от блудния ахеец, който желаел единствено да се завърне у дома. Забравяш какво е сторил той.
Одисей е бил герой. С дървения си кон той разбил стените на Троя. Както аз разбих армиите на Белона в Железния дъжд над Марс. И после... Не! - крясвам. - Тихо! ...мъжете влезли в Троя. Там открили майки. И деца. Познай какво направили? Млък! Знаеш какво. Кости. Пот. Плът. Пепел. Плач. Кръв. Мракът радостно се киска. Жътварю, Жътварю, Жътварю... Всички вековечни дела са оцапани с кръв. Спя ли? Или съм буден? Загубих се. Всичко кърви и ме дави във видения, шепот и звуци. Отново и отново дръпвам тънките, крехки глезени на Ео. Разбивам лицето на Юлиан. Чувам последната въздишка на Пакс, Куин, Такт, Лорн, Виктра. Тъй много болка. И за какво? За да изменя на жена си. И на народа си. Да измениш и на Арес. И на своите приятели. Колцина ли са останали? Севро? Рагнар? Мустанга?
Мустанга. Ами ако тя те знае, че си тук... Ами ако на нея не ѝ пука... Та защо да ѝ пука? Ти, предателят. Ти, лъжецът. Ти, който използва разума ѝ. Тялото ѝ. Кръвта ѝ. Ти ѝ показа истинското си лице и тя избяга. Ами ако е била тя? Ако тя те е предала? Би ли могъл тогава да я обичаш? Млък! крещя на себе си, на мрака. Не мисли за нея. Не мисли за нея. Защо пък да не мислиш? Тя ти липсва. Нейният образ се ражда от мрака, тъй както толкова много образи преди него – момиче на кон, което се отдалечава от мен сред зелени поля, завърта се на седлото и смехът ѝ ме зове да я последвам. Косите ѝ се стелят като сено лете, хвърчащо от каруцата на фермер. Ти копнееш за нея. Обичаш я. Златното момиче. Забрави онази Червена кучка."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 7 гласа
