"Намираше се дълбоко във вътрешността на пирамидата - на място, където никой не се осмеляваше да стъпи. В търбуха на чудовищната сграда, в подземните проходи, до които достъпът беше абсолютно запретен. Дори на жреците бе забранено да докосват с нозете си каменните плочи на тези проходи. Простият народец по Нил си нямаше и представа, че вътрешността на огромната пирамида е прорязана от множество коридори, които водеха до тайници, непознати никому - дори на всемогъщите жреци на Ра, бога на слънцето. Но днес, днес той щеше да разкрие и последната тайна на пирамидата, та дори това да означаваше да плати с живота си!
Сърцето му заби като лудо и сякаш се качи в гърлото му, но той бе фараонът и не можеше да позволи тази слабост да си проличи, ако не искаше да загуби уважението на двамата си стражи. Страхът ясно се четеше по лицата на грамадните, черни като безлунна нощ нубийци, чието облекло се изчерпваше с по една карминена престилка . Дали треперещите пламъци на факлите, които държаха, не се дължаха на треперещите им ръце? Мислите му бяха объркани. Всички го смятаха за фараона, все още не можеше да го проумее! Никой, ама никой не биваше да узнае истината, да разбере какво се бе случило тогава. Той, Мерлозис I, Великият храм, господарят на Горен и Долен Египет, златният Хор и цар, досега успешно бе съумявал да скрие истинското си Аз. Смятаха го за въплъщение на бог, за фараона!
Мерлозис I си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. След това даде знак на стражите си да останат на място. Последната неразкрита тайна на пирамидата трябваше да разгадае сам. Докато се доближаваше до най-голямата от всички мистерии, не биваше да присъства никой друг - особено ако подозренията му се потвърдяха. Да, само фараонът можеше да разкрие последната тайна!
Върховете на копията и големите златни обици на стражите му проблеснаха на светлината на пламъка, когато Мерлозис I се пресегна и взе едната факла, преди да продължи сам навътре. Пред него зееше тъмен проход, който сякаш се стесняваше. За миг това изпрати тръпки на страх по гърба му. Въздухът вонеше на мухъл и застояло. Ами ако просто се задушеше тук долу? Въпреки страховете си той кимна властно и с пресилено равнодушие на нубийците и с един пестелив жест с ръка им заповяда да се оттеглят. Стражите облекчено потеглиха по обратния път - никога досега не бяха изпълнявали заповед с такава радост. Вече разчиташе единствено на себе си!
Навлезе предпазливо в прохода, струваше му се, че пристъпва в отворената бездънна и ненаситна паст на грамаден демон. Мерлозис I беше бос; умишлено бе свалил златните си сандали - така можеше да усети и най-малката неравност по земята с ходилата си. Пристъпваше бавно във всепоглъщащия мрак; никой досега не бе навлизал в този тунел, всички се страхуваха от гнева на боговете, преди всичко от гнева на Сет, бога на подземния свят. Фараонът се ослушваше в тъмнината, но стъпките на стражите му вече не се чуваха. Чернотата сякаш искаше да го погълне, но точно сега не биваше да се предава пред страха. Продължаваше напред все така предпазливо, като не спираше да се взира напрегнато в мрака.
Неочаквано проходът се стесни и в същия момент фараонът усети неравност под краката си. Спря. Не бе ли чул едва доловим скърцащ звук? Не, само си внушаваше, Сет си играеше с него, опитваше се да го сплаши! Изключително внимателно Мерлозис I премести единия си крак напред - и някакво предчувствие го накара веднага да го отдръпне. В същия миг тежащ вероятно тонове камък се срути от тавана. Вдигна се прахоляк. Мерлозис I стоеше вцепенен - скалата го бе пропуснала само на една ръка разстояние. В името на бога на слънцето Ра, на косъм се бе спасил да не бъде премазан!
Мислите му се мятаха като подивели котки. Капан, перфектен капан! Бе чувал слухове за подобни клопки в пирамидите, но никога не им бе вярвал. Значи наистина съществуваха! Закашля се от прахоляка. Малко по малко обаче фините частици, изпълнили въздуха, се уталожиха и на светлината на факлата той загледа как танцуват над пода. Видя, че може да се промуши покрай каменния къс, ако прибере корема. Изкашля се за последно, затаи дъх и се провря покрай камъка, който се бе опитал да го убие. На допир беше странно гладък, по-гладък от всички камъни, до които се бе докосвал. Но сега нямаше време да обръща внимание на това, трябваше да разкрие последната тайна на пирамидата!
Продължи напред, вече още по-предпазливо, ако това изобщо беше възможно. Факлата хвърляше сянката му едновременно по земята зад него и върху стената до него, изглеждаше сякаш още двама души го следват по петите. Той хвърли бърз поглед назад, но камъкът му пречеше да види по-надалеч. В този миг с безкрайно изумление забеляза как от тавана се освобождават два клиновидни камъка, спускат се бавно надолу, а после с глух звук се блъскат и спират - досами камъка убиец, който едва не му бе отнел живота. Напълно блокираха изхода! Отне му секунда да осъзнае, че не може да се върне - коридорът бе херметически затворен. За него посоката вече бе само една - напред. Трябваше да продължи!
Сърцето му отново заблъска в гърдите. Беше попаднал в капан без изход. Никой, ама никой нямаше да го потърси или последва, изрично го бе забранил на всичките си царедворци! Ако не се върнеше, хората щяха да го приемат като знак от боговете - че са го освободили от тялото му и са приели неговата ба, душата му, сред своите. В този момент Мерлозис I бе най-самотният мъж в цял Египет. Отново погледна напред, пресмятайки шансовете си. И тръгна. Известно време се вслушва в ехото на собствените си стъпки. Изглежда, проходът продължаваше все напред и надолу, до непознати дълбини. След известно, трудно за определяне разстояние на подскачащата светлина от факлата видя завой. Какво ли се криеше зад него? Голямата загадка? Леко ускори ход и най-сетне свърна зад ъгъла – и веднага отскочи, като че бе ужилен от скорпион: изведнъж пред него сякаш от нищото бе изникнала демоничната гримаса на Сет, владетеля на подземния свят. Злият бог изглеждаше сякаш иска да го погълне цял-целеничък. Отвратително издължената кучешка муцуна, кацнала върху човешкото туловище, сякаш всеки миг щеше да го захапе.
- Сет! - възкликна фараонът неволно, но тунелът погълна звука.
Сет сякаш му се хилеше презрително. Мислите на Мерлозис I се блъскаха като подивели в главата му. Сет бе въплъщението на злото, дяволският бог, богът на всичко несвято. Прозвището му гласеше "могъщият", но Сет означаваше също "подстрекател на бъркотията" и "жестокият". Предупреждение? Да, без съмнение предупреждение! Сет бе противникът на Озирис, добрия бог, който защитаваше Египет. Безчет легенди се носеха за борбата между двете божества. Но в тях Сет винаги бе злодеят, подлецът, злото само по себе си. Той бе богът на гръмотевиците и символизираше гняв, ярост и най-вече насилие! Насилие!
Трябваше да внимава - много, много да внимава! Мерлозис I гледаше право в грозното страховито лице на Сет, когато изведнъж осъзна, че гримасата на лицето на подземния бог е просто нарисувана на стената. Но не се ли беше блъснал право в него, не беше ли едва избегнал дтсега с острата муцуна на песоглавеца? Освети стените с факлата. И тогава разбра: в стените изкусно бяха вградени огледала, бронзови огледала, които създаваха илюзията за сблъскване със Сет!
Тръсна глава; след това направи знак за прогонване на всички демони и реши да продължи напред. Спомни си крайната си цел. Голямата тайна. Такава тайна не можеше да чака! Направи крачка напред; след това отново спря и се замисли. Трябваше да е бдителен, нещо не беше наред! Сет, Сет! Ликът му беше предупреждение! Мерлозис I отново се взря в противната кучешка физиономия."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
