"В продължение на векове хората се опияняват от идеята да намерят тайно познание, което ще им разкрие някои от прикриваните истини за живота. Митове, легенди и конспиративни теории са изпълнени с мълви за изгубени обители на науката или методи за досег с нея: свитъците на Александрийската библиотека са скрити, Ватикана пази тайни в архива си, под Сфинкса има скална камера, в която се помещава библиотека, скрижалите и кивотът са някъде в Етиопия, трактати на изтъкнати алхимици са скътани в гробници и катакомби, писания, заключени в храмовете на тайни общества... Сказанията за познание, скрито от широките маси, нямат край... а може би все пак такова съществува?
Преди повече от два века и половина един затворник, наближил четиридесетте, създал своя лаборатория, в която се отдал на философски експерименти. Тя му била отнета само след няколко години и останала затворена, а знанието в нея - недостъпно... ала милиони хора все пак намирали начин да се промъкнат в нея, за да станат просветени за тайните ѝ. Този затворник бил противоречивият Джон Клилънд, а откритията от мисловните си опити той заключил в "Мемоарите на една лека жена".
Десетилетия по-късно вече старият Клилънд, който рядко излиза от прашасалата си библиотека, облечен по подражание на Жан-Жак Русо, лишен от пенсия заради писанията си, ще въздъхне пред един адвокат и свой почитател: "Презирам тая книга твърде много, за да я защитавам, от дъното на душата си искам да бъде погребана и забравена". Същият този старец, на когото обществото е сторило толкова много зло заради свободолюбието му, обаче не остава забравен... напук на думите му Фани Хил и Клилънд се превръщат в нарицателно за литературен спор и литературна смелост.
Бъдещият експериментатор е роден през 1710 г. (според други данни 1709 г.) в Кингстън-ъпон-Темз и отраства в Лондон, където баща му Уилям има военно назначение. Клилънд-младши съзрява в културна среда. Твърде близки приятели на семейството и чести посетители в дома са личности като легендарния поет Александър Поуп и създателя на готиката - Хорас Уолпоул. Родителите на Джон Клилънд са обсебени от науката, от литературата и театъра и предават тази страст на сина си. Това влива свободолюбив дух у него и предначертава живота му. В тесногръдото общество на XVIII в. това може да се окаже особено проблемно. Сред пълен мрак светлината се забелязва твърде лесно, а нима ония, свикнали да живеят в тъмнината, не биха считали "противната" ѝ енергия за патология? Нима не биха опитали да я задушат?
Още през 1723 г. Джон Клилънд показва, че е бяла овца в стадо от черни, и е изключен от училище. Предполага се, че причините са в невъздържаността му, в прекомерната искреност, която не му позволява да крие истинските си мисли - "грях", който ще му навлича немалко неприятности до края на дните му, но и ще го направи хулен дълго след тях. Готов за приключения, само няколко години по-късно заминава на служба в Британската източноиндийска компания като обикновен войник. Умението му да пише обаче води до бързо издигане и впоследствие той заема различни постове: писар, фактор, младши търговец, адвокат, секретар на съвета в Бомбай. Според колегите си притежава "остро перо", до тоя миг обаче Клилънд не показва афинитет към създаването на художествена литература.
Той остава в Индия до 1740 г. Там доразвива литературните си вкусове, обогатява ги с философия и собствения си житейски опит, намира път към източното познание и възгледи за света. "Мрачната" му страна обаче го застига и там. През 1730 г. той се запознава с Чарлз Кармайкъл. Двамата започват да пишат разкази с еротично съдържание. По това време езикът на Клилънд е твърде формален или пък твърде остър. Кармайкъл, който според редица данни може да бъде считан за първия хомосексуален партньор на Клилънд, поставил една задача на своя приятел: да въздигне стила си до ниво, което не е нито твърде грубо, нито твърде гладко. Клилънд постига това години по-късно, а Кармайкъл му оказва силно влияние. Заедно с него те пишат първите заготовки на бъдещите "Мемоари на една лека жена" и четат многобройни образци на френската литературна еротика, която през Просвещението достига своя апогей. Можем да предположим, че Клилънд е проклинал любовника си за това, че му е дал идеята да напише „Мемоарите“, че му го е поставил като задача... ала в такъв случай ще сбъркаме. Дори години по-късно в кореспонденцията си авторът на книгата нарича Кармайкъл "елегантен и изключително надежден джентълмен". Всъщност през цялото време, след като познанството им в този свят завършва, Клилънд се опитва да измени стила си на писане, иска да прилича повече на Кармайкъл, за да запази частица от него в себе си и така да осъществи идеята, която той му е дал.
Кармайкъл умира през 1733 г. след боледуване. Година по-късно особеният нрав на Клилънд избухва - през 1734 г. срещу него са повдигнати две обвинения: за груба обида и отвличане на робиня, по които обаче е оправдан. Според някои изследователи той е искал да влезе в ролята на някои от собствените си герои, да изживее тръпката на злодеянията им поне частично и така да изпълни последното желание на Кармайкъл. През 1740 г. Клилънд се завръща в Англия заради влошеното здраве на баща си, който умира през 1741 г. На следващата година авторът пише първия си мемоар, ала не на една лека жена, а с цел да убеди португалския крал да възстанови Португалската източноиндийска компания. Във връзка с това дори посещава Лисабон, но планът пропада. Изпаднал в крайна бедност, Клилънд става част от т.нар. "наемни писачи" на улица "Гръб" в Лондон, които пишат по поръчка статии, поеми или цели книги набързо срещу ниско заплащане.
Авторът не спира да се труди, макар и не за себе си. Малко по малко стилът му става все по-пригоден за поставената пред него цел. Той обаче има още да работи, а трудностите и скръбта в живота, изглежда, не му дават мира. Клилънд продължава да намира утеха в ексцентризма си. В бъдеще това ще му изиграе лоша шега. Вероятно по това време Клилънд се сближава с Томас Канън. Заедно стават и сътрудници по перо. Можем само да гадаем дали тук авторът на класиката, която държите в ръце, не се опитва да пресъздаде връзката си с Кармайкъл. Според съвременници отношенията между Клилънд и Канън са изключително непостоянни и варирали от крайна близост до крайна омраза. Приятелството им вероятно се определя най-добре с една дума: "убийствено".
През 1748 г. след една от жестоките им кавги и последвала раздяла Канън обвинява Клилънд, че му дължи сумата от 820 паунда (равняваща се днес на повече от 180 000 паунда), които уж му отпуснал назаем по-рано. Клилънд е осъден и хвърлен в затвора за длъжници "Флийт Призън", където трябва да изтърпи наказание лишаване от свобода от година и няколко месеца."
Из книгата
Рейтинг: 7.67 / 3 гласа
