"Един унил човек веднъж посетил Сенека и заразказвал на философа болката си:
– Каквото и да наумя да правя, никога не ми се получава!
– Защо? Съдбата ли е вечно против тебе? – попитал госта си Сенека.
– Не... Всъщност се смятам за късметлия...
– О! Тогава как така не можеш да се похвалиш с успехи?
– Мисля, че е поради собствената ми слабост.
– Значи – отвърнал философът – притежаваш някои пороци?
– Да – кимнал човекът. – Няколко.
Замислил се за кратко Сенека, а после попитал:
– И какво правиш с тях – храниш ли ги, или ги озаптяваш?
Объркан, човекът вдигнал рамене:
– Как какво? Осъзнавам, че ги притежавам, ала все още не ми достигат сили, за да се отскубна. Поддавам им се и после пак се разкайвам.
– Това значи, че ги подхранваш, че им робуваш?
– Да – признал си гостът.
– Но как тогава очакваш да постигнеш успех? – учудил се Сенека.
– Нима осъзнаването им не крачка напред? – тихо попитал човекът с плаха надежда.
– Съгласен съм – кимнал мислителят. – Донякъде е крачка напред, ала е твърде малка и дори бих казал, съвсем недостатъчна. Ето какво ще ти кажа, приятелю: да осъзнаеш собствената си слабост, недостатък или порок, това е винаги напредък, но кажеш ли си: "Не съм готов да се поправя", или пък: "Такъв съм си, какво да се направи!", значи сам спираш пътя си едва след първата крачка. Нужни са повече усилия.
– Кажете ми тогава какво мога да направя?
– Поеми отговорност за всичките си действия! Направил си първата крачка, затова не спирай. Ако сега се спреш, значи одобряваш и приемаш порокът да направлява дните ти. Ако ли пък не ти се нрави, стани и го заяви, а сетне се поправи.
Кимнал гостът и замислен си тръгнал."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
