"Докато пишех това, изведнъж ми хрумна, че предговорът към тази книга по-скоро напомня заключение. Защото, когато става дума за Пол Каланити, времето обръща своя ход. Ще започна - или по-скоро, ще приключа - с това, че опознах Пол едва след смъртта му. (Моля ви да проявите снизхождение.) Опознах го по-отблизо, когато той вече не бе сред нас.
Срещнах Пол в Станфорд в началото на февруари 2014 г., в един ранен следобед, който няма да забравя. "Ню Йорк Таймс" тъкмо бе публикувал есето му "Колко ми остава?", което предизвика невероятен отзвук сред читателите. Само за няколко дни то се разпространи с изумителна скорост. (Аз съм специалист по инфекциите, затова ще ми простите, че не употребявам метафори като "със скоростта на вирус".) После Пол поиска да се срещне с мен, да си поговорим за литературните агенти, издателите и другите детайли, свързани с издателския процес - имаше намерение да напише книга. Тази книга, която сега държите в ръцете си. Помня как в онзи ден слънчевите лъчи, промушващи се през клонките на растящата пред офиса ми магнолия, осветяваха ето това: седящия срещу мен Пол, красивите му спокойни ръце, гъстата брада на пророк и проницателните тъмни очи. В паметта ми тази сцена ми заприлича на творба на Вермеер с характерните размити очертания. Тогава си казах: "Трябва да запомниш това". Осъзнавах, че гледката пред очите ми е безценна. Заради диагнозата на Пол се замислих не само за неговата неизбежна смърт, но и за своята тленност.
В онзи ден обсъдихме много неща. Пол бе старши резидент-неврохирург. Бе много вероятно пътищата ни да са се пресичали по работа, но не можехме да си спомним нито един общ пациент. Той ми сподели, че в Станфорд основните му предмети в бакалавърската степен са били английски и биология, след което бе продължил обучението си там в магистратура "Английска литература". Говорихме за отдавнашната му любов към писането и четенето. Порази ме фактът, че Пол с лекота би могъл да стане преподавател по английска литература, и в един определен етап от живота си наистина е бил много близко до поемането в тази посока. Но после, също като своя съименник, свети Павел, на пътя за Дамаск, осъзнал какво е истинското му призвание. Станал лекар, но никога не се отказал от мечтата си да се завърне към литературата, под една или друга форма. Може би щял да напише книга. Някой ден. Мислел си, че има достатъчно време за това. Но в онзи ден и на двама ни бе ясно, че вече не разполага с време.
Помня нежната му и донякъде лукава усмивка на слабото, изнемощяло лице. Ракът изцеждаше и последните му сили, но новата биотерапия имаше положителен ефект - Пол се бе осмелил отново да чертае планове за близкото бъдеще. Каза ми, че докато учел в университета, не се съмнявал, че ще стане психиатър, но после се влюбил в неврохирургията. Обичаше не толкова загадките на мозъка, не толкова удовлетворението, което получава от умелостта на ръцете си, извършващи невероятни подвизи по време на операция - не, за него най-важни бяха любовта и съчувствието, които изпитваше към страдащите хора заради вече преживяното от тях страдание и заради това, което тепърва им предстоеше да преживеят. Не мисля, че той ми го каза по такъв начин, по-скоро научих за това му качество от мои студенти, негови бивши асистенти; те бяха поразени от непоколебимата му убеденост в моралния аспект на лекарската професия. После с Пол си поговорихме за смъртта. За неговата смърт.
След тази среща поддържахме връзка по електронната поща, но повече не се видяхме лично. Причината не бе, че потънах отново в рутината на всекидневието и бях затрупан от задачи, а защото усещах, че не бива да отнемам от скъпоценното за него време. От Пол зависеше дали ще поиска да се видим, или не. Давах си сметка, че в момента най-малко от всичко се нуждае от това да следва формалностите на току-що завързано приятелство. Въпреки това често си мислех за него и за жена му. Исках да разбера дали пише? Как намира време? Като лекар с много други ангажименти винаги ми е било трудно да отделям време, за да се занимавам с писане. Един известен писател, разсъждавайки за този вечен проблем, веднъж ми призна: "Ако съм неврохирург и кажа на гостите си, че трябва да ги оставя, за да отида на някоя спешна операция за трепанация на череп, никой няма да ме критикува. Но ако съобщя, че се качвам на горния етаж, за да пиша...".
Интересно, дали Пол щеше да сметне тази история за забавна? В края на краищата той наистина би могъл да каже, че му се налага да прави трепанация! Би било съвсем правдоподобно! А всъщност би отишъл да пише.
Докато работеше по тази книга, Пол публикува в списание "Станфорд Медисин" кратко, но забележително есе, посветено на идеята за времето. Аз също пишех есе на тази тема и моите разсъждения бяха поразително близки с неговите идеи, въпреки че разбрах за текста му едва когато списанието попадна в ръцете ми. Прочетох есето и отново се впечатлих от това, което бях забелязал още в текста му за "Ню Йорк Таймс": стилът му бе просто възхитителен. Би могъл да пише на абсолютно всякакви теми и творбите му пак щяха да са смайващи. Но той не пишеше за други неща. Интересуваше се от времето и какво е значението му за него, сега, след като бе нелечимо болен. И именно това правеше писането му невероятно силно. За мен прозата му бе незабравима. Изпод перото му се лееше чисто злато."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
