Смехът и музиката на хилядния етаж заглъхваха, партито приключваше, разпадаше се на малки групички - дори най-шумните най-сетне се качваха в асансьорите и се отправяха надолу към домовете си. Високите от пода до тавана прозорци тъмнееха като меко кадифе, макар в далечината слънцето вече да се издигаше безшумно и небето да избледняваше до охра, бледорозово и меки златисти оттенъци. И тогава писък раздра тишината и едно момиче полетя към земята. Носеше се все по-бързо през хладния въздух на зазоряване.
Момичето щеше да се блъсне в твърдия цимент на Ист Авеню чак след три минути. Сега обаче косата ѝ се вееше като знаме, копринената рокля плющеше около извивките на тялото, яркочервената ѝ уста бе застинала в съвършено О, предизвикано от шока. Сега, в този момент, тя бе по-красива от когато и да било. Казват, че преди смъртта животът на хората преминава пред очите им. Докато земята приближаваше с неподозирана бързина, момичето можеше да мисли единствено за изминалите няколко часа и че пътеката, по която бе поела, свършва тук. Само ако не беше разговаряла с него, ако не се беше проявила като такава глупачка.
Когато човекът от екипа по наблюдение откри останките ѝ и нервно пусна доклад за инцидента, единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че от Кулата пада човек за пръв път през двайсет и пет годишната з история. Не знаеше нито коя е тя, нито как е излязла навън. Не знаеше дали е паднала, или са я блъснали, дали - смазана под тежестта на неизречени тайни - е решила да скочи сама.
Ейвъри
Два месеца по-рано
– Прекарах страхотно тази вечер - подхвърли Зей Уогнър, докато изпращаше Ейвъри Фулър до вратата на семейния пентхаус. Бяха прекарали вечерта в нюйоркския "Акуериъм" на 830
-ия етаж, танцуваха на меките отблясъци на водата, край познати лица. Не че Ейвъри си падаше особено по "Акуериъм". Само че, както обичаше да повтаря приятелката ѝ Ерис, партито си е парти, нали така?
– И аз. - Ейвъри наклони глава към скенера на ретината и вратата се отключи. Усмихна се на Зей. - Лека нощ.
Той посегна към ръката ѝ.
– Може ли да вляза? Нали вашите ги няма и...
– Извинявай - прошепна Ейвъри и прикри раздразнението си с престорена прозявка. Той цяла вечер си търсеше извинения да я докосва и тя трябваше да се сети, че ще стигнат и до този момент. - Ужасно съм скапана.
– Ейвъри. - Зей отпусна ръка и отстъпи крачка назад, прокара пръсти през косата си. - От седмици нищо не се променя. Ти изобщо харесваш ли ме?
Ейвъри отвори уста, но не каза нищо. Нямаше представа какво да отговори.
Нещо трепна в изражението на Зей - може би раздразнение, може би объркване.
– Ясно. До скоро. - Той тръгна към асансьора, след това се обърна и погледът му отново се плъзна по нея. - Тази вечер си много красива - добави.
Вратите на асансьора се затвориха зад него с тихо прищракване. Ейвъри въздъхна и влезе във внушителното фоайе на апартамента. Още преди да се роди, докато Кулата се строяла, родителите ѝ наддавали стръвно, за да спечелят това място - целия последен етаж с единственото двуетажно фоайе в цялата сграда. Бяха безкрайно горди с него, но Ейвъри го ненавиждаше: тук стъпките ѝ кънтяха на кухо, а всички повърхности бяха покрити с блестящи огледала. Накъдето и да погледнеше, виждаше отражението си. Изрита обувките с високи токчета в средата на фоайето и тръгна боса към стаята си. Някой щеше да ги прибере утре сутринта - или робот, или Сара, стига да благоволеше да дойде навреме.
Горкият Зей. Ейвъри наистина го харесваше: беше забавен по един шумен и енергичен начин, който винаги я разсмиваше. Само че тя не изпитваше нищичко към него, когато се целуваха. А пък единственото момче, което наистина искаше да целуне, беше недосегаемо за нея. Влезе в стаята си и чу тихото жужене, докато компютърът се включваше и сканираше жизнените ѝ показатели, за да нагласи температурата. Чаша леденостудена вода се появи на масата до старовремското легло с балдахин - вероятно заради шампанското, което все още бълбукаше в празния ѝ стомах, въпреки че Ейвъри не си направи труд да попита. След като Атлас бе избягал от града, бе изключила говора на компютъра. Нали той го бе нагласил така, че да говори с британски акцент и го бе кръстил Дженкинс. Разговорите с Дженкинс без него ѝ се струваха потискащи.
Отново чу думите на Зей: "Тази вечер си много красива". Той, разбира се, се опитваше да ѝ направи комплимент, макар да нямаше представа колко силно ненавижда тя тази дума. Цял живот чуваше колко е красива - казваха го и учители, и момчета, и родителите ѝ. Сега вече фразата беше изгубила значението си. Атлас, осиновеният ѝ брат, бе единственият, който се усещаше, че не трябва да ѝ прави комплименти.
Семейство Фулър бяха посветили години и огромни суми, докато я заченат. Ейвъри не беше сигурна колко точно е струвало да я направят, макар да предполагаше, че стойността ѝ е много малко по-ниска от тази на апартамента. Родителите ѝ, и двамата средни на ръст, обикновени на вид, с редки кестеняви коси, бяха взели самолета до прочут учен в Швейцария, който да се порови в генетичния им материал. И някъде сред милионите комбинации на средната им ДНК бяха открили единствената възможност, довела до нея.
Понякога Ейвъри се питаше каква ли щеше да бъде, ако родителите ѝ я бяха заченали по естествен начин или просто бяха проверили за болести, както правеха повечето хора от високите етажи. Дали нямаше да наследи тесните раменца на майка си и големите зъби на баща си? Не че имаше значение. Пиърсън и Елизабет Фулър бяха платили тъкмо за тази дъщеря с меденоруса коса, дълги крака и големи сини очи, която притежаваше интелигентността на баща си и бързия ум на майка си. Атлас винаги се шегуваше, че инатът е единственият ѝ недостатък.
На Ейвъри ѝ се искаше това да е единственото, което не е наред с нея."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
