"Имам си теория. Да мразиш някого, създава смущаващо сходно усещане с това, да си влюбен в него. Разполагах с предостатъчно време да сравнявам любовта с омразата и ето наблюденията ми.
Двете произхождат от едно и също място. Стомахът ти се свива при мисълта за въпросния човек. Сърцето ти така силно бие в гърдите, че е почти видимо под плътта и дрехите. Апетитът и сънят ти са разбити. Всяко влизане в контакт с въпросния човек зарежда кръвта ти с опасно количество адреналин и се намираш на ръба на реакция в стил "бий се или бягай". Почти нямаш контрол върху тялото си. Напълно погълнат си от съответното чувство и това те плаши. Любовта и омразата са огледални версии на една и съща игра – и ти си длъжен да победиш. Защо ли? Заради сърцето и егото си. Доверете ми се, спец съм по тия въпроси.
Ранен петъчен следобед е. Арестувана съм зад бюрото си за още няколко часа. Ще ми се поне да обитавах самостоятелна килия, но за съжаление, имам съкилийник. Чувствам всяко цъкане на часовника му като поредната резка, отбелязана на стената на тъмницата ми. Ангажирани сме с една от нашите детински игри, която не изисква думи. Като всичко друго, което вършим, и това е ужасно незряло. Първото, което трябва да знаете за мен: името ми е Луси Хътън. Главен асистент съм на Елен Паскал, съпрезидент на "Бексли & Гамин".
Преди време нашата фирма "Гамин Пъблишинг" се намираше на ръба на пълен срив. Заради състоянието на икономиката хората нямаха пари за вноските си по ипотеките и литературата се явяваше лукс. Книжарниците из града затваряха една след друга подобно на гасени от вятъра свещи. Стиснахме зъби и се подготвихме за неизбежно закриване. Но в последния критичен момент беше осъществена сделка с друго изнемогващо издателство. "Гамин Пъблишинг" бяха принудени да сключат брак по сметка със сриващата се империя на злото, известна като "Бексли Букс" и ръководена от самия непоносим господин Бексли.
Всяка от двете компании упорито вярваше, че спасява другата, и двете опаковаха притежанията си, за да се нанесат в новия си семеен дом. Никоя страна не изпитваше грам удоволствие от сливането. Бекслитата бленуваха с мрачна носталгия по масата за джаги в някогашната си столова. Не можеха да повярват, че фантазьорите гамини са оцелели и толкова с тяхното бълнуване как литературата е изкуство. Бекслитата бяха убедени, че цифрите са по-важни от думите. Книгите представляваха стока. Продай стоката. Потупай екипа по гърба. Повтори.
Гамините потръпваха, потресени, като наблюдаваха как нахаканите им доведени братя на практика съдираха страници от техните издания на Бронте и Остин. Как така в "Бексли Букс" бяха успели да струпат на едно място толкова много еднакво мислещи коне с капаци, на които по би им прилягало правото или счетоводството? Гамините негодуваха срещу идеята на книгите да се гледа като на стока. Книгите бяха и винаги щяха да си останат късчета магия, събуждащи почит и преклонение.
Една година по-късно още личи от пръв поглед кой от коя фирма идва само по външността му. Бекслитата създават усещането за строга геометрия, гамините - за небрежна елегантност. Бекслитата се движат на пасажи като акули, анализират цифри и неизменно си присвояват конферентните зали за злокобните си заседания за планиране. Или по-скоро заседания за съзаклятничене. Гамините се скупчват в боксовете си досущ като кротки гълъби в часовникова кула, задълбочават се в ръкописи, издирват следващата литературна сензация. Въздухът, който ги заобикаля, лъха на жасминов чай и хартия. Шекспир им е като другарче за игра.
Преместването в новата сграда беше леко травмиращо, особено за гамините. Вземете карта на града. Начертайте права линия между сградите на старите компании, отбележете с червена точка средата ѝ и ето къде сме ние. Новата сграда на "Бексли & Гамин" представлява вулгарна сива грамада от бетон, подобна на жаба, и курдисана край основна пътна артерия, в чийто трафик е невъзможно да се включиш следобед. В сутрешната сянка студът е арктически, а следобед на практика се вариш в собствен сос. Сградата притежава едно компенсиращо качество: подземен паркинг - обикновено окупиран от ранобудниците, или може би е редно да кажа от бекслитата.
Преди пренасянето Елен Паскал и господин Бексли бяха обходили сградата и се беше случило нещо нечувано: двамата бяха постигнали съгласие, че последният етаж на сградата си беше живо оскърбление. Само един президентски офис? Налагаше се пълно преустройство.
След едночасово умуване, наситено с толкова много враждебност, че очите на интериорната дизайнерка проблясваха заради непролети сълзи, единствената характеристика за търсената нова естетика, приемана и от Елен, и от господин Бексли, беше лъскаво. Оказа се последният случай на консенсус помежду им. В момента десетият етаж представлява куб от стъкло, хром и черни плочки. Спокойно можеш да си оскубеш веждите, като използваш коя да е повърхност вместо огледало - стени, подове, тавани. Дори бюрата ни са изработени от огромни стъклени плоскости.
Съсредоточена съм върху огромното отражение срещу мен. Вдигам ръка и оглеждам ноктите си. Отражението ми ме следва. Прокарвам пръсти през косата си и оправям яката си. Изпаднала съм в транс. Почти бях забравила, че още играя тази игра с Джошуа."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 6 гласа
