"Събранието на акционерите, или по-скоро протестът им, се състоя на двадесет и първи април в хотел "Гранд Хаят" в Манхатън. Денят беше нетипично студен за сезона, но подходящо мрачен за обстоятелствата. Две седмици по-рано новината, че президентът на "Генстоун" Никълъс Спенсър е загинал при катастрофа с частния си самолет на път към Сан Хуан, бе посрещната с искрена скръб. Компанията му очакваше да получи благословията на АХЛ за ваксина, която елиминира възможността за нарастването на раковите клетки и спира напредъка на заболяването. А Никълъс бе човекът, отговорен за поднасянето на този лек на света. Беше нарекъл компанията си - аналогия с Розетския камък, който разбулил тайната на древноегипетската писменост.
Съобщението за изчезването на Спенсър бе последвано от изявление на председателя на борда на директорите на "Генстоун". То уведомяваше за многобройни проблеми с ваксината, която нямало да бъде предадена за одобрение на АХЛ в близко бъдеще. По-нататък бе казано, че десетки милиони долари са били откраднати от компанията - по всяка вероятност от Никълъс Спенсър.
Аз съм Марша Декарло, наричат ме Карли. Седях в секцията за журналисти, оградена с въжета, и наблюдавах яростните, зашеметени или облени в сълзи хора около себе си. Все още не можех да повярвам. Очевидно Никълъс Спенсър, Ник, беше крадец и мошеник. Ваксината чудо не е била нищо повече от рожба на алчното му въображение и способностите му на добър продавач. Беше измамил маса хора, инвестирали много пари в компанията му - най-често всичките си спестявания. Разбира се, тези хора се бяха надявали да направят пари, но голяма част от тях вярваха, че инвестициите им ще помогнат за пускането на ваксината. И не само инвеститорите понесоха загуби - кражбата бе съсипала и пенсионния фонд на служителите на "Генстоун", над хиляда души. Всичко това ми се струваше просто невъзможно.
Тялото на Никълъс Спенсър не бе изхвърлено на брега заедно с обгорените останки от самолета и затова половината хора в залата не вярваха, че е мъртъв. Другата половина с удоволствие биха го пронизали право в сърцето, ако трупът му беше намерен.
Чарлз Уолингфорд, председателят на борда на директорите, с посивяло лице, но с естествена изисканост, наследена от поколения, живели в охолство и привилегии, се мъчеше да въдвори ред и да открие събранието. Другите членове на борда седяха до него с мрачни лица. Всеки от тях бе важна личност в обществото и бизнеса. На втория ред разпознах хората от счетоводната фирма на "Генстоун". Някои от тях от време на време даваха интервюта в "Уикли браузър" - неделния вестник, за който списвам финансовата рубрика. Вдясно от Уолингфорд, с бяло като алабастър лице, руса коса, хваната на френски кок, и в черен костюм, който сигурно струваше цяло състояние, седеше Лин Хамилтън Спенсър. Тя е съпруга на Ник, всъщност вече вдовица, и моя доведена сестра. Срещала съм се с нея три пъти и признавам, че не я харесвам. Позволете ми да ви обясня. Преди две години овдовялата ми майка се омъжи за бащата на Лин, с когото се запознала в Бока Ратън, където живеели в съседни кооперации.
На вечерята преди сватбата се подразних от снизходителното отношение на Лин, като в същото време бях очарована от Ник Спенсър. Разбира се, знаех много добре кой е той. Статиите за него в "Таймс" и "Нюзуик" бяха изключително подробни. Беше син на семеен лекар от Кънектикът, чието призвание било изследователската работа. Баща му имал лаборатория в дома си и още от дете Ник прекарвал повечето си свободно време там, като помагал на баща си в опитите. "Другите деца имаха кучета, а аз - мишки - бе обяснил той на репортерите. - Тогава още не го осъзнавах, но получавах уроци по микробиология от гений." Ник се насочил към бизнеса и взел магистърска степен по бизнесадминистрация, тъй като планирал някой ден да притежава фирма за лекарства. Започнал работа в подобна малка компания, и бързо се издигнал до върха и станал партньор. Микробиологията се оказала науката на бъдещето и той осъзнал, че това е неговото поприще. Възстановил документацията на баща си и открил, че малко преди внезапната си смърт той бил постигнал сериозен напредък в раковите проучвания. Ник се заел да създаде огромен изследователски отдел във фирмата.
Рискови капитали му помогнали да създаде "Генстоун", а слуховете за ваксината срещу рак превърнали компанията в най-търсената стока на Уолстрийт. Акциите ѝ, които първоначално се предлагали по три долара, стигнали до сто и шестдесет, а заради очакваното одобрение от АХЛ "Гарнър Фармасютикъл" сключила договор за дистрибуторските права над новата ваксина за един милиард долара.
Знаех, че първата съпруга на Ник Спенсър е починала от рак преди пет години, както и че синът му е на десет. Беше се оженил за Лин преди четири години. Но времето, което бях прекарала в проучване на биографията му, не ми помогна, когато се запознах с него на онази семейна вечеря. Не бях готова за магнетичната му личност. Ник беше от малкото хора, надарени с невероятен чар и брилянтен ум. Висок малко над метър и осемдесет, с тъмноруса коса, наситено сини очи и стегнато спортно тяло, той беше изключително привлекателен физически, и най-вече със способността да се сближава с околните. Докато майка ми се опитваше да поведе разговор с Лин, открих, че разказвам на Ник за себе си, при това много повече, отколкото изобщо бях споделяла с някого. След пет минути той знаеше възрастта ми, къде живея, какво работя и къде съм израснала.
- Тридесет и две - каза с усмивка. - Осем години по-млада от мен.
Разказах му не само за развода след кратък брак с колега от университета в Ню Йорк, но дори за бебето си, което бе живяло само няколко дни, тъй като дупката в сърцето му бе прекалено голяма, за да се затвори. Това беше нетипично за мен. Никога не говорех за бебето. Болеше ме ужасно много. И все пак се оказа лесно да споделя мъката си с Никълъс Спенсър.
- Някой ден проучванията ни ще предотвратяват подобни трагедии - каза ми той мило. - Ако се наложи, ще преобърна света, за да спася хората от мъката, която си изпитала, Карли.
Мислите ми бързо се върнаха в действителността, когато Чарлз Уолингфорд удари с чукчето. Най-после настъпи гневна и мрачна тишина.
- Аз съм Чарлз Уолингфорд, председател на борда на директорите на "Генстоун" - представи се той.
Отвърнаха му с освиркване.
Знаех, че Уолингфорд е на четиридесет и девет години. Бях го видяла и по новините, когато самолетът на Спенсър катастрофира. Сега обаче изглеждаше много по-възрастен. Стресът от последните седмици го бе състарил с години. Никой не би могъл да се усъмни, че страда.
- Работих с Никълъс Спенсър през последните осем години - каза той. - Тъкмо бях продал семейната компания, която управлявах, и търсех възможност да инвестирам в обещаваща фирма. Запознах се с Ник и той ме убеди, че компанията му ще направи зашеметяващи открития в разработването на нови лекарства. По негово настояване вложих почти всички средства от продажбата на семейния си бизнес в "Генстоун" и станахме колеги. Сега съм не по-малко съсипан от вас поради факта, че ваксината не е готова за одобрение. Но това не означава, че ако осигурим свежи пари, проучванията няма да разрешат проблема...
Прекъснаха го яростни въпроси.
- Ами парите, които той открадна?
- Защо не признаете, че проклетата ви банда ни измами?
Лин се надигна рязко и с изненадващ жест издърпа микрофона от Уолингфорд.
- Съпругът ми загина, когато отиваше да осигури нови субсидии за проучванията. Сигурна съм, че липсата на парите може да се обясни...
По пътеката се втурна мъж, който размахваше изрезки от вестници и списания.
- Семейство Спенсър в имението им в Бедфорд - изкрещя той. - Семейство Спенсър на благотворителен бал. Никълъс Спенсър се усмихва, докато пише чек за бездомните в Ню Йорк.
Охранителите сграбчиха човека, когато стигна до подиума.
- Откъде идваха тези пари, госпожо? - продължи да вика той. - Ще ви кажа откъде. От нашите джобове! Ипотекирах къщата си за втори път, за да инвестирам в скапаната ви компания. Искате ли да знаете защо? Детето ми е болно от рак и повярвах на обещанието на мъжа ви за ваксината.
Репортерите бяха настанени на първите два реда. Седях най-открая и можех да протегна ръка и да докосна човека. Беше едър мъж на около тридесет години, облечен в джинси и пуловер. Забелязах как лицето му се сгърчи и той заплака.
- А сега дори няма да мога да осигуря дом на малкото си болно момиченце. Ще трябва да продам къщата си.
Вдигнах глава и срещнах погледа на Лин. Знаех, че не може да види презрението в очите ми. Помислих, че огромният диамант на пръста ѝ струваше достатъчно да плати втората ипотека, която би прогонила умиращото дете от дома му.
Събранието продължи около четиридесет и пет минути. През повечето време се изказваха съсипани хора, които бяха инвестирали всичките си пари в "Генстоун". Много от тях споделиха, че са били убедени да закупят акции, тъй като дете или друг член на семейството им е болен от рак и са се надявали ваксината да му помогне. Докато хората излизаха навън, записвах имена, адреси и телефони. Благодарение на финансовата ми рубрика много пострадали знаеха името ми и искаха да поговорят за загубата си. Питаха ме дали според мен има шанс да си възвърнат поне част от инвестициите.
Лин бе излязла от странична врата и това ме зарадва. След катастрофата й написах писмо, за да ѝ съобщя, че ще присъствам на опелото. То обаче още не бе обявено, защото издирваха трупа на Ник. Както всички, и аз вече се чудех дали Спенсър наистина е бил в самолета, или е инсценирал смъртта си.
Усетих ръка на рамото си. Сам Майкълсън, ветеран репортер от списание "Уолстрийт".
- Ще те черпя едно, Карли - мило предложи той.
- Наистина имам нужда.
Слязохме в бара и се настанихме до маса в ъгъла. Беше четири и половина.
- Спазвам твърдо правилото да не пия водка преди пет - каза Сам. - Но както знаеш, все някъде в света вече е пет часът.
Поръчах си чаша кианти. Обикновено в края на април минавам на шардоне, но след събранието се чувствах емоционално вледенена и реших, че трябва да се постопля.
Сам направи поръчката и попита:
- Е, как мислиш, Карли? Дали онзи мошеник се пече в Бразилия сега?
Отговорих му честно:
- Нямам никаква представа.
- Срещал съм Спенсър само веднъж. Кълна се, че ако ми беше предложил да ми продаде Бруклинския мост, щях да се хвана. Невероятен продавач! Виждала ли си го на живо някога?"
Из книгата
