Софийски магьосници - книга 2: В сърцето на Странджа

Софийски магьосници - книга 2: В сърцето на Странджа Мартин Колев Времетраене: 9:06 мин. Софийски магьосници - книга 3: Вещиците от Витоша Мартин Колев Времетраене: 9:42 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Хавра Захари Карабашлиев Времетраене: 8:45 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Задругата - книга 2: Заветът Добри Божилов Времетраене: 0:54 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Страшна буря идва... Вятърът довява пленителна самодивска песен и разярени мълнии. Фанатичната банда на непокорните всява смут в столицата, а страховити създания обикалят Народния театър.
Здрачниците и зорниците усещат, че наближава голяма опасност, а странните инциденти зачестяват. Младият чирак Бриян Тенев попада в окото на бурята - станал е герой, всички го познават, но се чувства по-безпомощен отвсякога.

Останал е без амулет след сблъсъка с демона на улица "Дъждовна", Ванина и Свилен са изчезнали, а в сънищата му упорито се появява тайнствена врата, зад която съзира сянката на своя тайнствен и могъщ прадядо. Зад тази врата се крият всички отговори. Но дали Бриян знае правилните въпроси?

"Който го е страх от змейове, да не ходи в книгата!"
в-к "Магьосническо дело"

"Всичко, което очаквам от един роман - емоция, увлекателен сюжет, любов и караконджули..."
проф. дмн Дивна Козарова

"Да имаш шейсет стотинки, не ми стигат за билетче?"
Трайо Вентролога

"Пролог
Караваната беше паркирана в двора на стара къща. Многобройни щурци огласяха лятната нощ и в двора се носеше миризма на прогнили круши. Изпод старата, посивяла каравана излизаше на талази тежък дим.
Нещо прошумоля в треволяка и разгони насекомите. Втурна се към караваната, все още невидимо в укритието на нощта. Рояк светулки се спусна към него и го освети – беше котарак, проскубан и черен. Разгони светулките с лапа и с един подскок влезе в караваната.
Просторната ѝ вътрешност би озадачила всеки случаен гост, но котаракът не беше такъв. Той побягна през сякаш безкрайния коридор − само приглушена, бледа светлина очертаваше маршрута му. Сви наляво, после надясно, за малко съвсем изчезна, сетне пак се появи... Накрая стигна до леко открехнатата врата и се шмугна през нея.
Стаята също беше оскъдно осветена. Зад кръглата маса седеше стара жена с ярко червило и коса с цвят на патладжан. Котаракът скочи право в скута ѝ, а тя се прозина и рече:
− Къде ходиш? Стига си гонил светулките... Не знаеш ли, че имаме работа?
Върху черната покривка имаше дузина шарени свещи и тесте карти. Фамилиарът протегна шия, огледа картите и измяука. Свещите осветиха дясното му око, на чието място зееше тъмна дупка.
− Така, така – промърмори жената и грабна картите. Разбърка ги чевръсто и протегна ръце над главата си. – Кажете сега какво трябва да знаем?
Разтвори ръце и картите се разпръснаха върху покривката, но подредбата им далеч не изглеждаше случайна. Нито една не падна на земята – повечето се събраха накуп, а няколко се наредиха право пред старицата. Тя промърмори и измъкна изпод шала си кожен вързоп. Бръкна вътре, взе щипка емфие и я смръкна шумно.
− Да видим сега кои са пазителите?
Картите се бяха наредили във форма на око – горен и долен клепач с една-единствена карта помежду им. Горните карти символизираха пазителите, затова старицата първо обърна тях.

− Вале пика... Мъж, силен магьосник. Постигнал е повече победи, отколкото сам смята. Дали до него няма да открием някоя дама, а?
Котаракът измяука въпросително и извърна поглед към втората карта. Стопанката му се усмихна победоносно.
− Познах, нали... ето я и неговата дама купа! Красива и амбициозна жена. Не е толкова силна, колкото валето, но не бива да я подценявам. Знае как да използва чара си, а умът ѝ е остър като бръснач. − Старицата понамести с ръце шарения шал и обърна третата карта. – А това е последният пазител... Дама спатия. Тук изненади няма – умела учителка, възрастна жена. Отдавна не е в разцвета на силите си, ала все още стиска малко магия в кокалестите си пръсти.
Тя положи ръка върху картата, която стоеше в центъра, и я погали, сякаш се мъчеше да предусети тайната ѝ. След това се намръщи.
− Всичко се заплита около тая карта... Това ще да е нашият млад герой, нали тъй? Нека засега я оставим закрита. – Отмести ръка от картата и се насочи към долния клепач на подредбата. – Тук има няколко марионетки, но всичките са задвижвани от ей тая карта, така наречения общ враг. Добре, де, за едни е враг, за други – приятел...

Старицата обърна картата и тихо се изкиска. Изображението беше на палячо, седнал на ръба на луната и гледащ земята през телескоп.
− Джокер. Присмехулен демон, слуга на сумрачни сили... Силна карта, но вече не е в играта.
Тя се облегна на стола и се умълча. Котаракът постепенно се унесе и доволно запреде в скута ѝ. На светлината от свещите двамата изглеждаха като восъчни фигури. Навън щурците пееха в унес.
Изведнъж старицата грабна останалите карти и ги хвърли във въздуха с думите:
− Покажи ми развоя на събитията!

Котаракът се стресна и подскочи. Проследи с око как новите карти падат върху предишните, а старицата се засмя отново, този път силно и продължително.
− Интересно... Нашето вале се е справило с демона, но не и със собствените си вътрешни демони. Плюло си е на петите. Поне засега няма да бъде пречка, нали, миличкият ми? – Тя прокара пръсти през черната козина на котарака, който замърка. – Но изненадите не приключват дотук. Дамата на нашето вале също е отпътувала и сега е някъде далеч оттук, на място по-безопасно и приветливо... Да си стои там!
Старицата удари с ръка по масата. Една от свещите угасна и фитилът ѝ изпусна кълбо тъмен дим.
− Нещата просто не можеха да се наредят по-добре. Кой остана да брани нашия мистериозен герой, само онова проклето, упорито бабче... За нула време ще му видим сметката.

Тя смръкна още една щипка енфие и затвори очи. Бавно опря палец в последната закрита карта в средата.
− Колкото до прословутия герой, когото всички пазят като писано яйце... той е наистина специален, нали тъй? − Обърна картата и присви вежди. – Триста демони! Тая карта трябва да се е вмъкнала по погрешка при другите.
Котаракът подскочи и козината му настръхна. Картата наистина се различаваше от останалите както по стила на изображението, така и по съдържанието му. Млад мъж стоеше пред дървена маса, на която бяха поставени меч, монета, бокал и жезъл. Старицата поклати глава и изсъска през зъби:
− Както и да е, при картите няма втори дубъл, каквото се е паднало, това е. Поне ще ни е интересно, нали, Въглен? Ако успехът ни беше в кърпа вързан, щеше да липсва оная особена тръпка, която носи само несигурният ход на събитията.
Старицата прокара пръсти по настръхналата козина на котарака. Светлината на свещите избледня, а сенките по стените се издължиха като изгладнели привидения. Нейде в далечината траурно зави чакал.

− А ние не обичаме да играем така, миличък. Едно е да играеш нечестно, а съвсем друго – да заложиш на собствената си победа. Магьосника... само колко много може да значи тази проклета карта. Той е изкарал небивалия късмет да се озове пред масата и да избере каквото си поиска. Единствената му слабост е, че все още не го знае.
Старицата се изправи и сграбчи картата. Въглен се окопити навреме, скочи от скута ѝ върху масата и разпръсна останалите карти. Извърна се гузно към стопанката си – знаеше, че много се грижи за тестето си. Тя обаче изобщо не му обърна внимание, беше протегнала ръка нагоре и шепнеше. Картата между пръстите ѝ заблестя. Ситна светкавица премина за миг по гланцираната повърхност.
− Стига сме се спотайвали – каза старицата със злорада усмивка. – Не е учтиво да караме Магьосника да чака, нали? Време е да му пратим малък подарък за поздрав.
Щурците замлъкнаха в страховит синхрон. Над селото се спусна мълчалива мъгла, а над черните планински върхове небето беше огромно, отрупано със звезди, без нито едно облаче. Въпреки това в среднощната тишина прозвуча гръмовен тътен."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525