"Големият съсед на запад от Драгоман
Бранислав Нушич в своя роман "
Автобиография", в който вписа по брилянтен начин много от общите черти на балканеца, стигна до гениалния извод, че биографията на мъжкия индивид завършва с венчавката. Сигурно е прав и сигурно е имал всички основания да го твърди в контекста на времето, в което е живял. Но това не ме задължава да се съглася изцяло с твърдението му.
Като модерен индивид от друга епоха и като човек, който по принцип приема постулатите на еманципацията и равнопоставеността на половете, бих казал, че след сватбата продължава общата биография на двойката, направила "съдбовния" избор на това, което едно време се наричаше "основна клетка" на обществото, и започва да изгражда т.нар. "семейство". И множейки се, все повече се вписва в "обществото" и разширява границите и лимитите на собствената си автобиография.
Аз имам малко по-различна представа от Нушич за това, което се нарича автобиография. Първо си мисля, че много хора се раждат и живеят без такъв атрибут. И за най-вредните екземпляри в тази категория имам свое име - "нагадяй". Ако не схващате смисъла на тази дума, тя може би се среща в странджанския диалект и е комбинация от две понятия - "нагаждач" и "негодяй". Ако не сте се сблъсквали с този тип, сте щастливци и сте за завиждане. Но едва ли, защото почти съм убеден, че в наши дни непрекъснато се срещаме с тази порода. Тя май е моделирана баш за новите времена, в които живеем.
Аз лично вярвам, че автобиографията на човека започва преди раждането. Поне в моя случай го приемам за валиден постулат и без да съм краен фен на теориите за наследствеността, твърдо вярвам в народната мъдрост, че кръвта вода не става! И затова ще започна с предците си по бащина и майчина линия. Но преди това искам да направя някои уговорки. Не си помисляйте, че имам намерение да се съизмервам с великия Нушич. Опазил ме Бог! Но трябваше да започна отнякъде и това ми щукна в главата.
Все пак си мисля, че всяка една обективно и честно разказана човешка история много или малко е отражение на съответното време и независимо от подбудите, които са я докарали на бял свят и поставили на хартия, сигурно носи и частица полза за тези, които намират време да я четат. На второ място, вече се вижда, че бурният ход на цивилизацията и технологиите сериозно руши традиционните връзки не само в обществото, но и в "основната му клетка" - семейството. Все по-често общуването и човешката топлина се заместват от неграмотно написани есемеси, фейсбук профили, нескопосани селфита, публикувани в "Инстаграм" и подобията му. Брат и сестра седят в една стая и си "общуват", цъкайки по клавиатурите на лаптопи, айпади и смартфони..
И става все по-валидна латинската мъдрост "Казаното отлита, написаното (но не това, което сте изчукали на клавиатурата на мобилния си телефон) остава - VERBA VOLANT - SCRIPTA MANENT!
На трето място, искам внуци и правнуци, сега, по-късно или още по-късно, когато в забързаното им ежедневие се появи прозорец и желание да научат кой съм бил, защо съм бил, какво съм правил и защо съм го правил, да има къде да намерят отговор. И последно, аз съм човек, който държи на казаното.
На премиерата на своята седма или осма книга, все посветени на професията, която съм "упражнявал" през почти целия си смислен живот - разузнаването, обещах, че последната ми книга ще бъде с автобиографичен характер. Не автобиография, защото все още има много неща, за които нямам право да говоря и пиша, но все пак за нещата, които са ме мотивирали и водили през преживените години. А те вече стигнаха симпатичната комбинация 77.
Междувременно написах и издадох през 2017 г. още три книги. Първа беше книгата на големия странджанец и приятел на баща ми от детинство Гачо (Георги) Димов - "Потомците на Граматиково от ХХ век". Книгата практически бе "загубена". Тя е съществувала в пет ксероскопия и с големи усилия открих едно от тях. Чичо Гачо доживя до патриаршеска възраст - 104 години, а написа своя алманах, след като бе навършил 90 години. На повече от 500 страници, чрез биографиите на своите съселяни, описваше епохата на изминалия ХХ век. Не можех и да помисля, че този наистина монументален труд ще изчезне безследно. И с минимална редакция и с немалка финансова инвестиция реших и го издадох като "истинска" книга. А целия тираж подарих на читалището в Граматиково във връзка с отбелязването на 90-годишнината от създаването му през 1927 година. Все пак баща ми е бил първият председател на читалищното настоятелство.
Мой дълг беше да отбележа и 30-годишнината от вече далечната 1987 г., когато си взехме последно С БОГОМ с баща ми, като издам "Спомени" на заслужилия лесовъд Коста Т. Бояджиев."
Из книгата