"Бъдещето обаче не позволява времето да замира, бъдещето се случва, въпреки че, докато не се случи, го няма, защото все още е другаде и му е нужно време, за да се придвижи, да се яви и да се сблъска с настоящето на Мо. В този конкретен случай бъдещето се бавеше в стъпките на Ут, едва изтласкващи височината на хълма под себе си, и с нищо не се издаваше, че напира като тревога, която никне от всяко изпращяване на съчки под краката на Ут. Съчката хрупваше, Ут я от минаваше и зад нея израстваше стрък.
Ут не се обръщаше, защото знаеше, умът ѝ виждаше далеч назад и тази ѝ способност беше тревожна, особено сега, когато трябваше да върви напред, за да види Мо веднага. Освен това краката ѝ бяха много слаби и въпреки гегата като че точно те нямаха минало и прохождаха с всяка стъпка като краката на бебе. Сега, мислеше Ут, и сега подпираше Ут, и сега, крачеше Ут, мъчейки се да отбягва съчките, които, освен че никнеха като минало, можеха във всяко сега да я спънат. Тя знаеше, че Мо я очаква, но не само нея, Мо ги очаква и със сигурност се вслушва в шумовете на гората, а те винаги издават стъпките в хрупането на съчки и в излитане то на птиците към небето заедно с крясъците им, когато съчките са много, едната съчка обаче не е съчка и Мо няма да я чуе, мислеше Ут, съсредоточена в краката си, за да не се обръща назад в мислите, единият човек не е човек, продължаваше да мисли неща, които са очевидно така, и да ги повтаря, защото очевидности те подпират тялото дори повече от гегата и му дават опори, а някои дори го изкачват нагоре, само Бог сам е Бог, изкачи още една стръмнина Ут, но твърде се умори и спря да почине, а и това в никакъв случай не беше очевидно, защото, ако по-дълбоко се взре човек, ще излезе, че дори Бог не е сам в себе си, а и защо ни е създал?, попита умът на Ут, но Ут не можа да продължи мисълта, въпреки че знаеше отговора, беше стигнала последната височина преди хълма на Мо и се чувстваше съвсем немощна.
Хайде, дай ми още малко сили, обърна се към някого или към себе си, трябва да кажа на Мо веднага, да я помоля, и се оттласна от земята с гегата. Престана да мисли очевидните неща, силата им явно се беше изчерпала и вече имаше потребност от неочевидна сила, вместо това започна да говори в ума си какво точно ще каже на Мо, когато се появи пред нея неочаквано сама, а Мо я попита, Ут, как успя да дойдеш тук сама?, защо си сама?, къде е носилката, с която те изкачват по стръмнини те?, и Ут тръгна заедно с речта, която намери вътре в себе си, няма носилка, Мо, хората не пожелаха да дойдат с мене, защото се изчерпаха, как така, Ут, твоето тяло е изчерпано, не тяхното, ето така, Мо... Ут хвана ритъма на речта в съпровода на гегата и припукването на съчките и мисълта ѝ се от тласна от височината, до която беше стигнала, дори направи скок, който тялото ѝ не би могло да последва, а едно малко вързопче, окачено на шията ѝ за по-голяма свобода на ръцете, се залюля силно на едната страна, после на другата и за малко да я повлече, Ут обаче го спря, настани го отново между гърдите си и обясни, за да не изгуби ритъма, тялото, Мо, е жертва на спасението, как така, Ут? ето така, Мо, тялото се принася, как така Ут? ако си глупава, няма да разбереш, но което не разбираме, го преживяваме, Мо, и аз те моля ти да принесеш твоето, защото моето е толкова старо, че вече дори не може да бъде принесено, то съвсем случайно е живо, как, Ут? Ут спря.
Пред очите ѝ гората беше изсветляла, съвсем близо напред вече се виждаха краят на пътеката и сноповете слънчеви лъчи. Ут въобще не можеше да продължи, защото едно е да изричаш мисли в ума и да се ползваш вътрешно от тяхната сила, съвсем друго е да бъдат изричани гласно, а необходимостта на изричането се приближи и тя реши да опита, тялото е жертва на тлението – каза Ут, за да чуе как разстоянието от вътре до вън ще промени мисълта ѝ, и това, което чу, не ѝ хареса, оправданието не ѝ вдъхна сили. Обърна се назад и помисли дали не е по-добре да се върне, немощите ѝ обаче отхвърлиха тази възможност и тя пак се обърна напред към сиянието, там гората свършва, помисли, там е поляната на Мо, която ме чака, там е покоят и може въобще да не се връщам назад... Ут си представи как остава при Мо, как Мо се грижи за нея, как престава да брои хората, как престава да брои дните и от тази мисъл ѝ стана благо и невъзможно, може и нищо да не ѝ кажа и всичко да си остане така, и тръгна отново, успя дори да забърза ритъма на гегата, така гегата подкара Ут, както би под карала стадо овце, ако съществуваха. Пътеката, с всяка стъпка и с всяко докосване на гегата до земята, още и още просветляваше, ...докато светлината плисна в очите на Ут и тя повдигна ръка на челото си, за да не я заслепи."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
