"Евангелията се различават едно от друго, а и от останалите новозаветни книги по начина, по който използват литературни средства, за да изваят образа на Иисус в редица житейски ситуации (и други образи, създаващи контекст). Например Иоан и Марк са на противоположни полюси. Евангелието според Иоан използва пролог, продължителни беседи на Иисус и молитва към Неговия Отец, поредица от знамения, свидетелство на независими свидетели и изрични изявления на разказвача, представящи Богосиновството на Иисус. При Марк не откриваме пролог, но още в началото се казва, че Иисус е Христос, Божият Син. Това обаче, което изглежда да е толкова очевидно в началото, става проблематично - Иисус не е Месия в традиционния смисъл на думата. Това, което се разкрива в литературните стратегии на Марк (а такива, колкото и да е невероятно за един вярващ човек, има), е толкова объркващо за читателя, както разкриването на Иисус пред учениците в рамките на самия разказ. Световете на разказа (разказите) в евангелията са важни. Тези светове са поетични (но не измислени), смислово многопластови, обвързани с пророчества, очаквания и разочарования, противоречия и предизвикателства, които налагат необходимостта от промяна и избор.
Литературната критика на евангелията се занимава с авторството по съвсем различен начин в сравнение с историческата критика и това е важно да бъде отбелязано. Какво можем да знаем от самата работа за нейния автор? Този автор идентичен ли е с разказвача, който може да бъде литературна фигура? Литературната критика прави разлика между първо и трето лице, между участник в събитието и ограничената гледна точка на човек, който е научил за него, впрочем така прави и свети евангелист Лука, както можем да видим от неговия предговор към евангелието. Евангелските разказвачи - позволете да нарека така светите евангелисти, - знаят, каквото трябва да се знае за хора и събития, дори коментират чувства, мотиви и мисли. Разказвачите не само разказват историята, те въвеждат историята, дават обяснения, превеждат думи, казват ни какво е известно или не се знае за участниците в събитията и предлагат решения пряко и косвено. Така читателите са повлияни от характера на разказвача и дори не осъзнават въпроса дали разказвачът съставя (от различни изказвания, предавани в устното предание), резюмира, съкращава или разширява думите на Христос, събитията и участниците в тях и т.н, от херменевтична гледна точка (но не и от историко-критична) това няма значение.
В разказа на Марк за Иисус и учениците, пресичащи езерото (Марк 8), Иисус казва на учениците: Внимавайте, пазете се от кваса на фарисеите и на Ирод!. Учениците разпознават синтактично и семантично единство; те осъзнават присъдата, като преценяват, че изявлението на Иисус трябва да бъде разбрано буквално и че той говори за хляба, който учениците не са успели да донесат с тях. Читателите обаче знаят повече, отколкото учениците, те знаят, че темата не е хляб в буквалния смисъл, в който учениците разбират думите на Учителя.
Остана още един въпрос, който бих искал да поставя в нашия разговор за богословската и херменевтична приложимост на литературната критика - въпросът за текста и неговите контексти. Към него често се подхожда повече историко-критически, аз обаче бих искал да отбележа как историческият контекст на текста се трансформира във вътрешнотекстови литературни контексти, създадени от литературните стратегии на авторите на новозаветните книги.
На първо място, това, че имаме четири евангелия предполага синоптичен прочит и анализ на мястото на всеки един перикоп. Наличието на четири разказа за едно и също нещо в канона на книгите на Новия Завет е странно. От друга страна, Господ Иисус Христос не е оставил писмен текст. Неговите притчи и слова, произнесени устно, са записани от авторите на евангелията в наративна рамка, която включва разказ за делата и пътуванията на Иисус Христос. Този разказ обаче трябва да звучи по-различно от разказа през 30-те и 40-те години, който се предава в Юдея. Отвъд селцата и малките градчета на Палестина, където се говори повече арамейски, в големите полиси на Римската империя - Антиохия, Ефес и Рим, където се говори гръцки от преобладаващото езическо население, разказът за събитията трябва да бъде разбираем за езичниците, които не познават специфичните особености на палестинския юдаизъм. Ето защо евангелските текстове имат два литературно преплетени исторически контекста - контекста на събитията, за които се разказва и контекста на авторите, които разказват за събитията.
Освен това всяка притча или слово на Христос има свой контекст, определен от историческите обстоятелства на събитията, но и от литературните особености на разказа на всеки един от евангелистите. Понякога този контекст не е много ясен, понякога имаме дублетни форми. Възможно е Христос да е повтарял някои от своите поучения сред различни хора, в различните градове и селца при своите пътувания. Неговите слова са запомняни и разказвани на други хора, вероятно не винаги с пълно обрисуване на първоначалния им контекст; апостол Павел например цитира думи на Господа (виж 1 Кор.7:10; 9:14; Деян. 20:35), без да споменава контекста, в който са казани. Двете позовавания в Послание до коринтяните - за развода и за възнаграждението на проповедниците на благовестието, имат паралели в Матей 5:31-32 (Иисус говори на учениците Си) и Матей 19:3-12 (срв. Марк 10:1-12; полемика с фарисеите), където Иисус отговаря на фарисеите, и в Матей 10:10, където се разказва за изпращането на дванадесетте (срв. Лука 10:7 - контекстът отново е изпращане на учениците). Обаче за думите в Деян. 20:35 ("По-блажено е да дава човек, отколкото да взема") не можем да намерим паралел в евангелията, от който да възстановим първоначалния им контекст. Понякога думите на Господ Иисус Христос имат различен литературен контекст. Така например наставленията към учениците, събрани в Мат. 10, Лука поставя в различен порядък и контекст (9:2-5, 10:3, 21:12-17, 12:11-12, 6:40, 12:2-9, 12:51-53, 14:25-27, 17:33, 10:16)."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
