"Опитваше се да прави така, че да не го ядосва, но понякога объркваше нещата и гневните пламъчета заиграваха в очите му. Тя въздъхна. После отвори компютъра и видя получения имейл от Коки. Усмихна се и започна да разглежда снимките, които и беше изпратил. Чудесни снимки от красиви места. "Трябва да видиш това, Ади. Може да видиш красотата, но не може да усетиш аромата на жасмин! Скоро се връщам и се надявам да се видим с теб и Дени!" беше написал Коки. Стана и много мило. Тя се беше отдръпнала от приятелите си, но те продължаваха да мислят за нея. В този момент тя чу леко изсвирване от кухнята и отиде да изключи фурната. Когато се върна видя почервенялото лице на Теодор, надвесено над отворения и компютър. Тя леко трепна, очаквайки какво ще последва, но се опита да звучи спокойно.
– Здравей, скъпи! Не те чух да идваш, защото...
– Каква е тази кореспонденция, Адриана? – попита ядосано той.
– Това е просто един имейл със снимки, Тео – каза тя.
– Ти за глупак ли ме взимаш или какво? "Аромата на жасмин"... пълни глупости... откога си пишеш с тоя глупак?
– Не си пиша... той ми е изпратил снимки от мястото, където работи, не съм го молела за това.
– О, я стига моля те... не можеш да ме излъжеш, Адриана... по-добре си признай
– Тео, чуй ме, моля те... няма какво да признавам... аз и Коки сме само приятели, познаваме се от деца...
– Успя отново да ми развалиш настроението, Адриана. Не смятам да говоря повече с теб. Помисли си хубаво как се държиш и да не ми ревеш пак после.
– Но аз... какво ти става, Тео? Никога не съм ти давала поводи за каквото и да било, а ти постоянно ме обвиняваш в нещо. Знаеш ли, понякога наистина не знам какво да правя, за да си доволен.
– Не се прави на жертва, Адриана, ненавиждам жертвите. Постоянно правиш нещата грешно. Имам чувството, че си безнадежден случай никога няма да се научиш. Между другото, имам чувството, че малко си напълняла. Нали не искаш да се срамувам да излизам с теб, скъпа! – попита той и се усмихна саркастично. – Нали? – повтори той.
Адриана кимна едва забележимо и каза "да"
– Сега нали се сещаш, че трябва да ти взема компютъра, скъпа – попита той.
– Моля те, Тео, компютъра ми трябва...
– Съжалявам, но виждаш ли какво правиш... защо ме принуждаваш да правя това, защо никога не се държиш както трябва? Качвам се горе и ако обичаш не ме безпокой, имам работа.
Адриана разплакана слезе по стълбите. Защо трябваше да отваря писмото на Коки, ето какво стана пак. Следващите няколко дни Теодор я подминаваше, все едно не съществува, наказваше я с мълчание. В една от следващите вечери тя се събуди с ужас, когато усети, че някой я хваща за устата. Беше Теодор. В очите му видя онзи ужасен гняв, който понякога внезапно го обземаше и не можеше да контролира. В ръката си държеше нож и го доближи до шията и.
– Страх ли те е, скъпа – попита той и я гледаше безчувствено. Тя едва дишаше от страх и не можеше да се помръдне.
– Мога да те убия, когато си поискам и знам как да изчезнеш без следа, скъпата ми. Имай го предвид следващия път, когато поискаш да си говориш с някой чужд мъж. Усещаш студеното острие, нали? – попита той и допря ножа до кожата и.
Адриана просто стоеше и не смееше да издаде нито звук. Теодор започна да се смее истерично. След това стана и излезе от стаята. Цяла нощ Адриана не можа да заспи от страх. Нещо ставаше с Теодор, никога преди не се беше държал по подобен начин. Започваше да се страхува от него. На другата сутрин на масата в кухнята намери картичка и букет рози от Теодор. Все едно нищо не беше станало. Все едно снощната случка беше само един лош сън. Но за нея не беше. В моменти като този и се приискваше да рисува, но не можеше. Последния път, когато имаше такова желание, Теодор счупи статива и изхвърли платната и боите и. Не искаше да рискува и да го предизвика пак да избухне."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа 
