"Гора
"Going to the woods is going home."
John Muir
Съгласи се да отиде. Залата беше лошо осветена, непроветрена и въпреки въпросите, които се обсъждаха по предварително обявената програма, ѝ се струваше, че нещо не е наред. Всичко започна добре, не се налагаше да говори. Трябваше да слуша и от нея не се искаше действие. Свикнала, благодарение на образователната система от ученическите ѝ години, да не се иска от нея много креативност, всичко беше измислено от системата. Беше усъвършенствала пасивното слушане. Слушаше, пишеше и след това, противно на същата тази система, седеше сама и си задаваше въпроси върху бял лист хартия. С други думи, обичаше да разговаря със себе си. Страхуваше се да не закърнее способността ѝ за критично мислене. Не искаше да възпита в себе си мнителност, но ѝ се искаше да постави бариера срещу конформизма, да има способността да мисли критично, самостоятелно и без да изпада в крайности. Някой започна да се представя без особени затруднения.
Сякаш знаеше защо е там, кой е и какво ще прави в близките сто години. Обхвана я ужас! Бавно и безвъзвратно наближаваше моментът. Вместо да се фокусира върху простата ситуация, да каже едно изречение, как се казва и какво прави през делниците, започна да изпитва една обща неприязън към околните. Как е възможно всички тези хора, които не се познават или поне не всички, да са така уверени кои са, какво правят? Не стига че не можеше да преглътне чувството на страх, а отгоре на всичко и тези отвлечени въпроси в главата ѝ... Започна да се поти, да чувства как кръвта ѝ се надига като вълна и сякаш някой я буташе да отиде отпред. В един момент, само и само да се успокои, се концентрира върху говорещата жена - ниска, пълна и самонадеяна. Реши, че това е спасението. Виж я само! За каква се мисли? Толкова уверена изглеждаше. Защо? Сепна се и си каза, че жената не е виновна. Въпреки това реши, че е много самонадеяна, и този гняв ѝ даде сили да извика гласа си. Съвсем скоро дойде времето и трябваше да говори. Написа на лист хартия името си. За първи път, откакто беше влязла в залата, недоброто осветление ѝ беше другар.
Тъпата скромност, която седеше от едната ѝ страна, я гледаше доволно. Искаше ѝ се да извика - "Голяма радост, няма що! Не виждаш ли, че в тези времена не си модерна! Моля те, остави ме на мира!". Имаше чувството, че нарочно беше дошла, да тържествува в условията на пазарна икономика. И това премина. За първи път залата чу и нейния глас. Вече беше излязла от пълната анонимност. Това, че носеше табелка с името си, написано от някого, не значеше нищо. Но да говори - това вече беше предателство срещу анонимността ѝ. След това дълго време не можеше да се отърси от усещането за всички тези фрагменти - жената, залата, лошия въздух, доброто лице на един човек и името ѝ. В следващите дни започна да се отделя и да наблюдава групата от някакво разстояние. Откри своето място - да бъде отстрани, въпреки че беше усмихната, приказлива и наистина добронамерена. На следващия ден един силен и внезапен вик я пренесе другаде и тя попадна в една гора. Вината, или заслугата, беше на една пчела. Малка, неизвестна, без име и род - пчела, която причини суматоха с появата си. Преди време беше чула от приятел, че без пчелите нямало да може да се поддържа равновесието в природата. Не се задълбочи тогава, но сега ѝ се стори, че това има съдбовно значение, но само ѝ се стори.
Случилото се с нея беше внезапно, бързо и безапелационно. Не че гората не ѝ хареса, напротив - беше голяма, зелена, наситена с кислород. На места беше проходима, но като че ли там, в далечината, в дълбокото, се криеше една непроходима и тъмна част. Именно за тази част от гората се замисли. Очите на гората бяха добри, но в същото време съдържаха един общ световен гняв. Този гняв беше бунтарски, съзидателен и всеобхватен. Тя стъпваше внимателно, въпреки че говореше много. С няколко думи, вдигаше безобиден шум и стъпваше тихо. Изведнъж я обзе едно непонятно и безпричинно спокойствие. Това беше нейната гора. Онази, в която си пристигаш вкъщи, без да си пътувал. Онова място, което не се налага да опознаваш, да печелиш и от което да търсиш евентуално спасителен изход. Всичко сякаш винаги е било такова, каквото беше - ясно, точно, топло, дълбоко, съзерцателно, удивително, тихо, вдъхновяващо и безвременно. Беше забравила, че я чакат там, някъде далеч в залата. Беше се изгубила. Така става, когато попаднеш в такава гора."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
