"Аз, Кортни Алоишъс Купър IV, би трябвало да съм един много тъжен пич
Би трябвало да съм съсипан или ядосан, или разбит, докато влизам в съседната къща и се изкачвам по стълбите до спалнята на най-добрата ми приятелка. Би трябвало да съм смазан, защото след по-малко от месец през първата ми година в гимназията последната ми приятелка ме изрита на улицата като чифт умалели обувки. Не е ли нелепо, че трябва да спра пред вратата, за да си наложа да организирам действията си ефективно, така че Най-добрата Ми Приятелка да не заподозре? Разтърквам очите си дотолкова, че бялото им да изглежда малко зачервено, провисвам раменете си, свеждам главата си и издавам долната си устна леко напред, за да изглеждам тъжен... Най-добрата Ми Приятелка дори не вдига поглед от телефона си, когато отварям вратата. Обичайно би трябвало да се обидя, след като толкова се постарах да се правя на тъжен, но точно сега е добре, че очите ѝ са вперени в малкия екран. Тя седи на бюрото си с отворен лаптоп и е облечена само с едно от онези плътно прилепнали потничета с тънки презрамки, а под него няма нищо и забележете – много по-добре сложена е там горе, отколкото са повечето момичета на нашата възраст.
Освен това носи наистина оскъдни къси панталонки, а не е слабичка и по-надолу. По думите на нейния Папи: "Само цици и дупе е това момиче...". И не мога да не забележа. Опитвам се да не обръщам внимание на нейните *активи*, откакто те започнаха да разцъфтяват, ако позволите да се изразя така, още в седми клас. До голяма степен, защото знам, че тя ще ме изхвърли на улицата, ако разбере, че мисля за нея... по този начин. Ала така или иначе, когато я виждам да седи там с изложена на показ светлокафява кожа, напомняща на целунат от слънцето пясък, и с коса, събрана върху главата ѝ в някакво рошаво подобие на кок, изражението ми на "нещастен зарязан пич" се разкарва като лош навик. Затварям очи. Гледката вече се е запечатала в паметта ми, но се налага отново да дойда на себе си. С все още затворени очи прекосявам стаята, която познавам по-добре от своята собствена, и се стоварвам върху стария фотьойл, който принадлежеше на баща ми. Въпреки скърцането на пружините му, тя не казва нито дума. Отварям едното си око – не е със слушалки на главата си. Няма начин да не осъзнава, че съм тук... Усмихва се на нещо в телефона си, пише нещо и след буквално две секунди се чува звукът на входящото съобщение.
Тя се разсмива на глас. Аз въздъхвам. Шумно. Прекалено силно. Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак-щрак.
– Рано се върна – казва тя, без да вдигне поглед.
– Трябва да си облечеш някакви дрехи, Джуп.
– Пфффу! Доколкото знам, ти си на моя територия, пеон. Типично.
– Имам нужда да поговоря с теб – казвам аз.
– Ами говори. Дрън! Тя чете. Подсмихва се. С кого, по дяволите, изобщо си приказва? Поемам си дълбоко дъх. Укротявам зеленоокото чудовищно копеле, което беснее в мен.
– Не мога. Тя ме поглежда през рамо.
– Не ми се прави на интересен. Господи! Дори нацупеното ѝ с отвращение лице е гледка, която си струва да видя.
– Ти си тази, която се прави – казвам аз.
– О, добре, извини ме, че имам нещо против да влизаш в стаята ми, без да почукаш, предполагайки, че аз трябва да се нагодя към неканеното ти присъствие. – Тя оставя телефона си.
– Слава богу! – Обръща се към компютъра си и промърморва: – Проклет патриархат, кълна се!
Усмихвам се и оглеждам стаята: неоправеното легло и купищата дрехи, мръсните неща – на пода, близо до дрешника, чистите – в коша до краката на леглото; стария телевизор и видеоплейър, които държи тук заради мен, тъй като никога не ги използва, когато не съм наоколо, или поне така твърди; снимката на тоалетката ѝ, на която сме аз, тя, моята майка и нейните бащи на почивка в Ямайка преди шест години; малката купчинка от сертификати и плакети за обществена дейност и публично говорене, струпани в ъгъла, до които тя "просто не е стигнала", за да ги закачи върху белите стени. Никога няма да забравя първия път, когато влязох тук преди десет години: тя беше на шест, а аз бях на седем, и седмица, след като с мама се преместихме да живеем в съседната къща, Джуп ме довлече в тази нейна "територия", защото искаше "да разбере повече за моята тъга". Знаеше, че сме се преместили, защото баща ми е умрял – бях ѝ го казал в деня, когато се запознахме. Но това беше денят, в който ѝ споделих и подробностите: той бе загинал в автомобилна катастрофа, пътувайки извън града, а аз не бях успял да се сбогувам с него. Все още мразя да говоря за това. Плаках, и плаках в леглото ѝ, а Джуп обви слабичките си ръце около мен и ми каза, че всичко ще се подреди."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
