Темпъл - Уайтфон Аби, Девъншър, Ноември 1819 г.
Той се събуди възбуден и с цепеща се от болка глава. Ситуацията не беше необичайна. В крайна сметка повече от пет години се събуждаше в поне едно от въпросните състояния, а в някои утрини, на които отдавна им бе изгубил бройката, и в двете. Уилям Хароу, маркиз Чейпин и наследник на херцогство Ламонт, беше богат, знатен, привилегирован и красив, а на един млад благородник, благословен с всички тези достойнства, рядко му липсваха вино или жени. Така че това беше една от тези сутрини и той не се притесняваше. Знаейки (както всички опитни пияници), че болката към обяд ще изчезне, той реши да се погрижи за второто неудобство и без да отваря очи, посегна към жената, несъмнено лежаща до него. Само че леглото се оказа празно. Вместо топла, откликваща плът, Уилям напипа само студена възглавница. Отвори очи и ярката слънчева светлина на девъншърското слънце плисна върху сетивата му, усилвайки нетърпимата болка в главата му. Маркизът изруга, примижа и побърза да закрие очите си с ръка. Под клепачите му пулсираше червена пелена и той пое дълбоко дъх. Дневната светлина беше най-бързият начин да съсипеш едно утро. Може би беше по-добре, че жената от снощи бе изчезнала, реши той, макар че при спомена за прелестната пищна гръд, гривата от златистокестеняви къдрици и устата, създадена за грях, го заля вълна на съжаление. Тя беше прекрасна. А в леглото... В леглото тя беше... Той застина. Не можеше да си спомни. Със сигурност не беше пил чак толкова много. Или пък беше? Тя беше висока, цялата в чувствени извивки, от типа, който харесваше, пасваща напълно на ръста и телосложението му, неговото вечно проклятие, когато ставаше дума за жените. Никак не му се нравеше усещането, че може да размаже някое момиче.
А и имаше усмивка, предизвикваща едновременно мисли за невинност и грях. Отказа да му каже името си... не пожела да узнае неговото... Абсолютно съвършенство. А очите ѝ... Никога не беше виждал такива очи - едното синьо като лятно море, а другото зеленикаво. Той прекалено дълго се бе взирал в тези огромни и подканващи очи, запленен от тях. Двамата се бяха прокраднали през кухнята и се изкачиха по стълбата за слугите, после тя му бе наляла чаша уиски... И това беше всичко, което помнеше. Мили боже! Трябва да спре да пие. Веднага след като отмине днешният ден. Налагаше се здравата да се натряска, за да преживее сватбения ден на баща си - деня, в който Уилям щеше да се сдобие с четвърта мащеха. По-млада от всички останали. По-млада от самия него. И много, много богата. Всъщност все още не беше срещал това въплъщение на идеалната младоженка. Щеше да я види по време на церемонията и нито миг преди това, както и трите предишни. И тогава, след като семейните ковчежета отново бъдат пълни догоре, той ще замине. Ще се върне в Оксфорд, изпълнил своя дълг и изиграл ролята на предан син. Ще се върне към възхитителния живот, който водят наследниците на херцогства, изпълнен с алкохол, хазарт и жени, непомрачен от нито една житейска тревога. Обратно към живота, който младият маркиз обожаваше. Но тази вечер ще почете баща си, ще приветства новата си мащеха и благоприлично ще се престори, че не му е все едно. И може би, след като изиграе ролята на наследник, ще потърси младата лудетина в градината и ще се постарае да си спомни събитията от предишната нощ. Слава на небесата за това, че ги има провинциалните имения и сватбите с множество гости. На света не съществуваше нито една жена, която би могла да устои пред съблазънта на сватбата, и заради това Уилям изпитваше огромно влечение към свещените окови на брака.
Имаше късмет, че баща му притежаваше такъв талант за това. Младият мъж се ухили и се протегна в леглото, разпростирайки ръка върху хладните ленени чаршафи. Студените ленени чаршафи. Студените влажни ленени чаршафи. Какво, по дяволите? Уилям рязко отвори очи. И чак тогава осъзна, че това не беше неговата стая. И не беше неговото легло. А червената лепкава течност върху чаршафите, намокрила пръстите му, не беше неговата кръв. Преди да успее да продума, да помръдне или нещо да разбере, вратата на странната спалня се отвори и влезе прислужницата, млада и чевръста. В този миг в главата му навярно би трябвало да проблеснат десетки мисли... стотици. При все това в отлитащите секунди между влизането на младата прислужница и мига, в който тя го забеляза, в главата на Уилям изникна само една мисъл - че сега ще съсипе живота на горкото момиче. Маркизът знаеше, без сянка на съмнение, че тя повече никога няма да може спокойно да отвори врата, да застеле чаршафи върху легло или да се наслади на рядкото за Девъншър утринно зимно слънце, без да си спомни този момент. Момент, който той не можеше да промени. Той не заговори, когато тя го забеляза, нито когато замръзна на място, нито когато пребледня като мъртвец и кафявите ѝ очи - странно, че забеляза цвета им - се разшириха, първо когато осъзна какво вижда, а после от ужас. Остана мълчалив и когато момичето отвори уста и запищя. Без съмнение, на нейно място и той щеше да направи същото.
Чак когато заглъхна онзи първи оглушителен писък, заставил слугите, останалите прислужници и баща му вкупом да притичат, Уилям, възползвайки се от минутната тишина, преди наближаващата буря да се стовари отгоре му, попита:
– Къде се намирам? Прислужницата, сякаш онемяла, смаяно се взираше в него. Той понечи да стане от леглото, чаршафите се свлякоха до кръста му, но тутакси застина, осъзнавайки, че никъде не вижда дрехите си. Беше гол. В легло, което не беше неговото. И целият беше покрит с кръв. Отново срещна ужасения поглед на прислужницата и когато заговори, думите се отрониха неуверено и изпълнени с нещо, което той по-късно определи като страх.
– Чие е това легло? Изненадващо, момичето отговори без запъване:
– На госпожица Лоу. Госпожица Мара Лоу, дъщерята на богат финансист, с достатъчно огромна зестра, за да улови в мрежите си херцог. Госпожица Мара Лоу, която много скоро щеше да стане херцогиня Ламонт. Неговата бъдеща мащеха.
"Падналият ангел", Лондон, Дванайсет години по-късно
Има някаква красота в момента, когато плътта среща кост. Тя се ражда в мига на яростното изхрущяване, когато кокалчетата срещнат челюстта, или в звука, отекващ дълбоко, когато юмрукът се забие в корема, а от гръдта на човека се изтръгне глухо стенание в частицата от секундата преди неговото поражение. Онези, които се наслаждават на подобна красота, се бият. Някои се бият за удоволствие. Заради мига, когато съперникът се свлече на пода сред облак дървени стърготини, останал без сила, дъх и чест. Други се бият заради славата. Заради мига, когато победителят се извисява над пребития и сразен противник, хлъзгав от пот, прахоляк и кръв. А някои се бият за власт, забравили за изтощените мускули и болката от раните, опиянени от предстоящата победа, обещаваща богати трофеи. Но херцог Ламонт, известен в най-тъмните кътчета на Лондон като Темпъл, се биеше за спокойствие. Той се биеше заради мига, когато не оставаше нищо освен мускули и кости, движение и сила, ловкост и хитри хватки. Заради блаженството, когато жестокостта блокираше външния свят, заглушаваше рева на тълпата и спомените, оставяйки единствено диханието и собствената му мощ. Той се биеше, защото през всичките тези дванайсет години само на ринга познаваше истината за себе си и света.
Физическата сила беше чиста. Всичко останало - опетнено. И осъзнаването на тази истина го правеше по-добър. Непобеден от никого в Лондон, мнозина биха се обзаложили, че и в Европа, именно Темпъл се изправяше всяка нощ на ринга, с едва зараснали рани, заплашващи отново да прокървят, с кокалчета, увити с дълги ивици ленено платно. Там, на ринга, той се изправяше лице в лице със следващия си противник - всяка вечер различен и всеки един вярващ, че може да победи Темпъл. Всеки смяташе, че тъкмо той е човекът, който ще превърне великия и непобедим Темпъл в кървава купчина плът, размазана на пода на най-голямата зала в най-престижния игрален дом в Лондон. Могъщото привличане на "Падналия ангел" се основаваше на десетките хиляди паунди, които се проиграваха тук всяка вечер за пороци и грехове, примамващи към Мейфеър по залез-слънце, привличащи мъжете, титулувани и несметно богати, онези от тях, които имаха слабост към потракването на заровете от слонова кост, шумоленето на картите върху зеленото сукно и въртенето на рулетката. И когато изгубеха всичко в бляскавото великолепие на игралните зали на горния етаж, последното им убежище ставаше помещението, криещо се долу - рингът. Подземното царство, където господстваше Темпъл. Основателите на "Ангела" бяха измислили единствената възможност за спасяването на тези хора. Съществуваше начин онези, които бяха изгубили състоянието си в казиното, да си го върнат обратно. Да се бият с Темпъл. Да го победят. Тогава всички дългове щяха да бъдат опростени. Разбира се, това никога не се бе случвало. Темпъл се биеше дванайсет години - отначало, за да оцелее в тъмните улички, гъмжащи от още по-тъмни личности, а после в долнопробни клубове заради пари, власт и влияние.
За всички неща, които му бяха обещани. За всичко онова, за което беше роден. За всичко, което беше изгубил в една нощ, от която нямаше спомен. Мисълта се прокрадна в разгара на боя, за един кратък миг тялото му се отпусна и неговият противник, кажи-речи, двойно по-нисък от Темпъл и тройно по-слаб, му нанесе удар в челюстта, силен и точен, използвайки идеалната пролука. Зъбите му изтракаха, а пред очите му избухна цяло съзвездие. От неочакваното кроше Темпъл политна назад, болката и шокът мигом изтласкаха глупавата мисъл, когато срещна тържествуващия поглед на безименния си съперник. Не беше безименен. Разбира се, мъжът си имаше име. Но Темпъл рядко ги наричаше по име. Хората за него бяха просто средство за достигане на целта. Както и той за тях. След секунда, дори по-малко, той възстанови равновесието си, финтира наляво, после надясно, знаейки отлично, че ръцете му са с петнайсет сантиметра по-дълги от тези на противника. Долавяше болката в мускулите на съперника си, усещаше, че по-младият, по-гневен мъж вече бе в плен на изтощението и емоциите. Този тип имаше за какво да се бие: четиресет хиляди паунда и имение в Есекс; ферма в Уелс, където се отглеждаха най-добрите състезателни коне в Британия; половин дузина картини на известен холандски художник, който ни най-малко не представляваше интерес за Темпъл; зестрата на дъщеря си; образованието на по-малкия си син. И всичко това бе изгубено на игралните маси горе. И всичко това беше заложено на ринга долу.
Темпъл срещна очите на противника си и съзря отчаянието в тях. Ненавистта. Ненавистта към клуба, станал причина за неговото падение, към хората, които го управляваха, а най-вече към Темпъл - центуриона, който охраняваше съкровището, откраднато от джобовете на знатните, порядъчните джентълмени. Само благодарение на такива мисли неудачниците можеха да спят нощем. Сякаш "Падналият ангел" беше виновен, че развързаните кесии и лошите зарове бяха гибелна комбинация. Сякаш Темпъл беше виновен. Но тъкмо ненавистта ги погубваше. Безполезна емоция, породена от смесица от страх, надежда и желание. Те не знаеха какъв беше номерът, не знаеха истината. Че тези, които се биеха за нещо, бяха обречени на провал. Май беше време да избави този клетник от страданията му. Какофонията от викове около ринга бе достигнала апогея си, когато Темпъл мина в настъпление, набързо изпращайки противника си върху посипания с дървени стърготини под. Ако досега само си беше играл с горкия човек, сега юмруците му нанасяха решителни, безмилостни удари. В скулите. В челюстта. В торса. Съперникът му отстъпваше заднешком към въжетата, ограждащи ринга, и най-сетне успя да опре гръб на тях, докато Темпъл продължаваше атаката си, изпитвайки съжаление към този нещастник, надяващ се да спечели. Надяващ се, че може да победи Темпъл. И може би да победи "Ангела". Последният удар сломи всичките му останали сили и Темпъл видя как противникът рухна в краката му. Воят на тълпата, жадна за кръв, се превърна в оглушителен рев.
Темпъл чакаше, дишайки тежко, съперникът му да помръдне. Да се изправи на крака за втория рунд, за да получи още един шанс. Но мъжът лежеше неподвижно, обвил ръце около главата си. Умно. Този беше по-умен от останалите. Темпъл се извърна и срещна очите на съдията, застанал отстрани на ринга. Повдигна брадичка в безмълвен въпрос. Погледът на по-възрастния мъж се плъзна за миг по неподвижната купчина в краката на Темпъл, преди да се отмести. Той вдигна кокалест пръст и посочи червения флаг в далечния ъгъл на ринга, флага на Темпъл. Тълпата изрева. Темпъл се извърна към огромното огледало, заемащо по дължина едната страна на помещението, и за един дълъг момент се вгледа в отражението на собствените си черни очи, после кимна, обърна гръб на огледалото и се промуши между въжетата. Запромъква се през тълпата мъже, заплатили щедра сума, за да гледат мача, без да обръща внимание на ухиленото възторжено множество. Отвсякъде се стрелкаха пръсти, за да докоснат потните му ръце и рамене - постижение, с което щяха да се хвалят дълги години занапред. Те бяха докоснали убиец и бяха останали живи. В началото този ритуал го гневеше, сетне с времето започна да се гордее. А сега просто го отегчаваше.
Той разтвори широко тежката стоманена врата, водеща към личните му покои, и я остави да се залюлее зад гърба му, докато пътьом размотаваше дългите ивици ленено платно от изтръпналите му от болка кокалчета. Не погледна назад, когато вратата шумно се хлопна. Знаеше, че никой от зрителите няма да посмее да го последва в неговото тъмно подземно светилище. Не и без покана. Стаята тънеше в мрак и тишина, отлично изолирана от залата над главата му. От минал опит Темпъл знаеше, че болшинството от мъжете са хукнали да приберат печалбите си, докато неколцина са помогнали на изгубилия да се надигне на крака и са повикали хирург, за да превърже счупените му ребра и да обработи раните. Той захвърли ленените ивици на пода, в тъмнината безпогрешно протегна ръка към близката лампа и я запали. Светлината разпръсна част от мрака, разкривайки ниска дъбова маса, почти празна, с изключение на спретната купчина листове и резбована кутия от абаносово дърво. Темпъл се зае да развива превръзката около другия си юмрук, приковал поглед към листовете, вече ненужни. Винаги ненужни.
Захвърли и втората превръзка, която се присъедини към първата на пода, и прекоси почти празната стая. Протегна се към кожения ремък, висящ от тавана, и увисна на него с цялата си тежест, разтягайки мускулите на ръцете си, раменете и гърба си. От гърдите му се изтръгна дълга въздишка, съпроводена от тихо почукване на втората врата в тъмния край на стаята.
– Влез – рече той, без да се обръща. Вратата се отвори и затвори.
– Още един падна.
– Както винаги. Темпъл привърши с разтягането и се извърна с лице към посетителя. Чейс, основател на "Падналия ангел", прекоси стаята и седна на ниския дървен стол, поставен наблизо.
– Беше хубав мач.
– Нима? Напоследък всички му се струваха еднакви.
– Наистина е удивително, че те продължават да си въобразяват, че могат да те победят – рече Чейс, облегна се назад и протегна пред себе си дългите си крака. – Човек би си помислил, че вече би трябвало да са се отказали. Темпъл си наля чаша вода от гарафата.
– Трудно е да се откажеш от надеждата за възмездие. Дори и да е едва мъждукаща. – Като човек, който никога не бе имал шанс за възмездие, Темпъл го знаеше по-добре от всеки друг.
– Счупил си три ребра на Монтлейк. Темпъл жадно отпи от чашата и по брадичката му потече струйка вода. Изтри лице с опакото на ръката си и рече:
– Ребрата зарастват. Чейс кимна и се размърда на стола.
– Знаеш ли, спартанският ти начин на живот не е много удобен. Събеседникът му остави чашата.
– Никой не те е молил да се заседяваш. Горе несъмнено е пълно с велурени и плюшени възглавнички. Чейс се усмихна, бръсна от панталона си почти невидимо мъхче и остави върху масата, редом с купчината документи, още един лист хартия. Списък със смелчаците, дръзнали да го предизвикат, за следващата и по-следващата вечер. Никога не свършващ списък с мъже, желаещи да се бият за своето състояние. Темпъл продължително и дълбоко издиша. Не желаеше да мисли за следващия бой. Мечтаеше единствено за гореща вода и меко легло. Дръпна шнура на звънеца, давайки знак да напълнят ваната му. Погледът му пробяга по листа, лежащ достатъчно близо, за да види половин дузината имена, но прекалено далече, за да ги прочете. Вдига очи и срещна многозначителния поглед на приятеля си.
– Лоу отново те предизвиква.
Би трябвало да го очаква – Кристофър Лоу вече дванайсет пъти го бе предизвиквал, ала при все това името му в списъка продължаваше да му действа като удар в корема.
– Не – отвърна, както предишните единайсет пъти. – И би трябвало да престанеш да ми носиш това тук.
– Защо? Нима момчето няма право да получи шанс като останалите? Темпъл погледна приятеля си право в очите.
– Ти си кръвожадно копеле. Чейс се засмя.
– За огромно съжаление на роднините ми, не съм копеле.
– Но си кръвожадно същество.
– Просто обичам горещите схватки на ринга – сви рамене Чейс. – Лоу е изгубил хиляди.
– Не ми пука, дори да е изгубил скъпоценностите от кралската хазна. Няма да се бия с него.
– Темпъл...
– Когато сключихме тази сделка... когато се съгласих да се присъединя към "Ангела", ние решихме, че боевете са лично мои. Нали така? Чейс се поколеба с отговора, наясно с насоката на разговора.
– Нали така? – повтори Темпъл.
– Да.
– Няма да се бия с Лоу. – Темпъл замълча за миг и добави: – Той дори не е член на клуба.
– Член е на "Рицарите". Сега има същите права, както и всеки от членовете на "Ангела". "Рицарите" беше най-новият клон на "Падналия ангел", по-нископоставен клуб, който се грижеше за удоволствието и дълговете на четиристотин не особено приятни и недотам почтени членове.
– Проклятие! – избухна Темпъл. – Ако не беше Крос и идиотските му решения...
– Той си имаше причини за това – прекъсна го Чейс.
– Дано Господ ни избави от влюбените мъже! – възкликна Темпъл.
– Съвсем точно – съгласи се Чейс. – Но въпреки това ние управляваме втора игрална преизподня, а Лоу е натрупал голям дълг. И той има право да се срещнете на ринга, щом моли за това.
– И как е успяло това момче да профука толкова хилядарки? – попита Темпъл, ненавиждайки нотката на обезсърчение в гласа си. – Всичко, до което се докоснеше баща му, се превръщаше в злато. Тъкмо заради това сестрата на Лоу беше толкова желана невеста. Ненавиждаше мисълта. Както и спомените, нахлули с нея. Чейс повдигна рамо.
– Късметът много бързо изневерява. Безспорната истина, от която всички те печелеха. Темпъл изруга.
– Няма да се бия с хлапака. Отърви се от него. Чейс срещна очите му.
– Няма доказателство, че си я убил. Погледът на Темпъл не трепна.
– Няма доказателство, че не съм го направил.
– Обзалагам се на каквото кажеш, че не си го направил.
– Но не защото знаеш истината. Дори самият Темпъл не я знаеше.
– Познавам те. Никой не го познаваше. Не и истински.
– Е, Лоу не ме познава. Няма да се бия с него. И повече няма да водя този разговор. Ако искаш момчето да се бие, ти се бий с него. Зачака следващите думи на Чейс. Нови възражения. Ала не ги дочака.
– Е, на Лондон това би му харесало. – Основателят на "Падналия ангел" взе от масата списъка със следващите мачове ведно с купчината бумаги, лежащи на масата преди боя. – Да ги отнеса ли за вписване в счетоводните книги? Темпъл поклати глава и протегна ръка към тях.
– Аз ще го направя. Това беше част от ритуала.
– Защо изобщо са ти нужни тези документи? – попита Чейс. Темпъл погледна към книжата, където с четлив почерк бяха изброени дълговете на Монтлейк: сто паунда тук, хиляда там, десетки акри земя. Стотици. Къща, кон, карета. Цял един живот. Повдигна едното си рамо, наслаждавайки се на острото пробождане в мускула.
– Той можеше и да победи. Една от русите вежди на Чейс се повдигна.
– Можеше? Можеше, но не победи. Темпъл върна листа върху надрасканата дъбова маса.
– Те залагат всичко на един бой. Най-малкото мога да призная значимостта на техните загуби.
– И въпреки това ти побеждаваш. Вярно беше. Но той разбираше какво означава да изгубиш всичко. Знаеше как се чувства човек, когато животът му се преобърне само за миг заради един погрешен избор. Заради постъпка, която не би трябвало да извърши. Макар че, разбира се, имаше разлика. Мъжете, които излизаха на ринга, помнеха своя избор. Своята постъпка. Темпъл не помнеше. Не че това имаше значение. Звънчето над вратата иззвъня, известявайки, че ваната му е готова, и това го върна обратно в настоящето.
– Не съм казал, че те не заслужават загубата си. Чейс се засмя и звукът отекна силно в тишината на стаята.
– Толкова си уверен в себе си. Някой ден може да не победиш толкова лесно. Темпъл посегна към кърпата и уви финия турски памук около врата си.
– Зловещи предсказания – промърмори, отправяйки се към банята, загърбвайки Чейс, боевете и раните, които бе причинил.
– Зловещи, прекрасни предсказания."
Из книгата