Последен ход

Уил Роби и Джесика Рийл са сред най-опитните убийци в света. Към тях се обръща правителството на САЩ, когато терористи кроят планове да сеят насилие и разруха в страната и трябва да бъдат дискретно елиминирани. При всяка тяхна мисия винаги им е помагал един човек, техният шеф, техният шеф с кодово име Синия.

Сега Синия е изчезнал безследно. Заминал е за родното си място в Колорадо, но от него няма и следа. ЦРУ се опасява от най-лошото. Роби и Рийл са изпратени да го издирват и се озовават в родния му град, който се е превърнал в магнит за престъпници, наркопласьори и паравоенни групировки. Там обаче се крие далеч по-зловеща заплаха, която може да разтърси Америка из основи. Роби и Рийл се изправят срещу противник, който разполага с много по-сериозни ресурси и предимства. Те ще извадят голям късмет, ако се измъкнат живи… със или без Синия.

"Уил Роби се взираше през илюминатора на самолета с ясното съзнание, че следващите двайсет и четири часа могат да се окажат последните в живота му. От друга страна обаче, това бе един обикновен работен ден. Миг след като масивните подсилени колесници докоснаха земята и множеството им колела се завъртяха по пистата, пилотите включиха реверс. Най-големият пътнически самолет в света започна да рулира бавно към отреденото му място за паркиране. Вратите се отвориха - и отпред, и отзад, и на първия, и на втория етаж. Пътниците се отправиха към терминал 5 на лондонското летище "Хийтроу". Английското небе бе натежало от сиви облаци, от които се сипеше дъжд. Време, добре познато на всеки жител на Британските острови. Облечен с елегантен тъмносин костюм и бяла риза, Роби бе сред стотиците пътници, които слязоха от огромния Еърбъс А380 на "Бритиш Еъруейз", току-що кацнал от Вашингтон.

Полетът не премина особено гладко, тъй като над Атлантика попаднаха в зона на лека турбуленция, но Роби не усети нищо. Летеше в първа класа, където креслото се превръщаше в легло, и прекара в сън по-голямата част от полета. Той премина паспортната проверка, като уведоми служителя, че целта на посещението му е свързана с преподавателска дейност. Носеше само една малка чанта, затова не му се наложи да се отбива при лентите за багаж. Всичко, от което имаше нужда, вече го очакваше в Лондон. И нищо от това, което му трябваше, не би могло да премине митническата проверка и да се озове на борда на самолета.

Излезе от летището в седем и половина сутринта местно време. Качи се в типично лондонско такси, но не черно, а пъстро. Поради натовареното движение и дъждовното време пътуваха до града час и нещо. Шофьорът го остави на посочения адрес близо до Марлебоун Роуд. Не беше хотел, а най-обикновена къща на ъгъла на "Марлебоун" и Бейкър Стрийт, която не се отличаваше по нищо от околните. Роби въведе кода в електронния панел до входа и бронираната врата се отвори. Той влезе, затвори я и се качи по стълбите. Смени костюма и ризата с всекидневни дрехи. Отвори стенния сейф в дрешника и извади от там една флашка. Агенцията му използваше облачни услуги, но шефовете му не бяха сигурни, че сайтът не може да бъде хакнат. Всъщност те не се съмняваха, че всеки сайт и всеки компютър могат да бъдат хакнати. Роби извади лаптопа си и пъхна флашката в порта. Въведе няколко команди и на екрана се появи причината за полета му до Лондон. Строго секретен документ, който нямаше нищо общо с каквато и да било научна или преподавателска дейност. Уил Роби прочете информацията на екрана.

Тя завършваше с бележка от шефа му, Синия. Истинското му име бе Роджър Уолтън, а прякорът Синия бе продиктуван от високия пост, който заемаше в тяхната агенция. Бележката, написана от него седмица по-рано, бе кратка и делова, както обикновено. Можеш да се справиш поради една-единствена причина: ти си Уил Роби. Ще се видим, когато и двамата се върнем. Действай! Роби разбираше, че в тези няколко думи се крие огромно количество подтекст. Аз съм Уил Роби, попаднах в ада и оцелях. Ще оцелея и сега! Вече действам! Заличи съдържанието на флашката по начина, по който го правеха в АНС. Ефектът бе равносилен на премазването ѝ с тухла и изгарянето ѝ в огън. Единиците и нулите изчезнаха завинаги, съхранени единствено в паметта на Уил Роби. Той се изтегна на леглото и впери поглед в тавана.

Мисисипи остана далече в миналото. Баща му остана далече в миналото. Всичко остана далече в миналото. Отново бе на мисия и това го радваше, защото всичко в живота му - освен единствено работата - бе толкова объркано. Стига глупости! Точно тя е твоят живот! Роби прогони тези мисли, прочиствайки съзнанието си по начина, по който бе прочистил и онази флашка, след което затвори очи. Въпреки че по време на полета си бе починал добре, той се нуждаеше от още сън. И бездруго нямаше работа тази вечер. Събуди се привечер и огледа небето. Още беше облачно, но поне не валеше. Хапна в един пъб наблизо и се разходи. Обиколката му го отведе покрай множество сгради и стотици минувачи, които живееха в блажено неведение относно възможността от нови терористични атаки в Лондон. От друга страна, разгласяването на подобна информация би могло да предизвика паника.

А правителството не можеше да си го позволи, нали? Неотдавна жителите на града бяха преживели няколко терористични нападения. Управлявани от терористи автомобили бяха връхлетели невинни пешеходци по два моста в центъра. Въпреки това лондончани бяха проявили завиден кураж и спокойствие и бяха продължили да живеят както и преди. В момента обаче се надигаше нова вълна от тероризъм и някой трябваше да я спре. Затова бяха изпратили тук Уил Роби. Той се върна в къщата, проведе няколко разговора по обезопасената телефонна линия, която минаваше през сателит, и получи разрешение да пристъпи към изпълнението на своята мисия. Но както добре знаеше, решенията на висшестоящите бяха променливи като времето в Лондон.

Отмяната на мисията би била равносилна на фалстарт за някой спринтьор. Човекът е застанал на пистата, приклекнал ниско, напрегнал всеки мускул от тялото си, и изведнъж... нищо. Подобни неща се приемаха трудно. Истинско чудо бе, че никой не бе отменил мисията. Роби стоя до прозореца два часа. Приличаше на страж на пост, взираше се в мрака и не пропускаше нищо. Къщата бе силно укрепена и наблюдавана денонощно - макар и дискретно - от очи, разположени на друг континент. Въпреки това той следваше желязното си правило, че може да разчита само на себе си и на никой друг. Защото объркаше ли се нещо, щеше да се прости с живота си. Докато очите от другия континент само щяха да регистрират случилото се и да вземат мерки да разчистят кашата. Уил Роби нямаше да има никаква полза от това. Той погледна телефона си. Онзи сателит високо в небето му съобщи, че все още има зелена светлина. Не след дълго Биг Бен удари полунощ. Добре позната мелодия за повечето британци, която им действаше успокояващо. За Уил Роби тя възвести началото на работния ден.

Той облече изработен по поръчка водоустойчив гащеризон като на състезател по мотоциклетизъм и излезе през задната врата. Отключи гаража и яхна оставения там черен мотор "Дукати Диавел". Сложи си каската, форсира двигателя и буквално излетя от гаража. Големият двигател с обем от хиляда и двеста кубика можеше да достигне девет хиляди и петстотин оборота в минута. Горивната система - инжекцион, разработен от "Бош" - работеше с максимално натоварване. Този мотор бе доста скъпа играчка, която с всички екстри струваше почти двайсет хиляди. Но тази вечер той бе най-обикновено превозно средство, с което Уил Роби да отиде на работа. Насочи се на северозапад. Мощната машина хвърчеше по опустелите улици. Не след дълго се появи целта му. Всъщност първата от целите му тази вечер. Уил Роби зави в една пряка и бързо намали.

Изключи мотора, слезе от него и използва лост, скрит зад кофа за боклук, за да повдигне капака на една улична шахта. Това беше цел №1. Използва металните скоби, забити в стените на шахтата, за да слезе трийсетина метра под нивото на улицата. Не свали каската, но имаше основателна причина. Натисна едно копче в задната ѝ част и тя се превърна в свръхмодерен уред за нощно виждане, подобен на онези, които използваха пилотите на американските изтребители. Той освети ярко тъмния подземен тунел. В момента учените разработваха контактни лещи с тънък слой графен, разположен между два слоя стъкло, които да заменят обемистите уреди за нощно виждане. Но тъй като не бяха постигнали задоволителен процент осветеност, поне за момента, Уил Роби трябваше да използва каската, за да се ориентира в мрака. Високите технологии в полза на умението да убиваш. Не че противниците му бяха с шестзарядни револвери и оптика от Втората световна война. Уил Роби погледна часовника си. Изпреварваше графика с една минута. Забави крачка. В неговата професия избързването беше недостатък. Той беше на четиресет и една, висок метър осемдесет и пет, тежеше малко над осемдесет килограма и беше в отлична форма, защото работата му го изискваше. Физическата му издръжливост и поносимостта му към болката бяха изключително високи. Отново защото работата му го изискваше. Беше избран за нея, тъй като вече отговаряше на основния набор от изисквания - на първо място здраво тяло и здрава психика; освен това не се страхуваше от нищо. С течение на времето въпросният основен набор бе превърнал Уил Роби в напълно ново същество, притежаващо широк спектър от умения, които обикновените хора дори не подозираха, че съществуват, какво оставаше да се опитат да ги развият.

Имаше дни, когато Роби трудно различаваше къде у него свършва машината и къде започва човекът. Ако човекът изобщо бе тук. В Мисисипи той се бе проявил, но сега като че ли бе минал на заден план. Може би завинаги. Лицето му бе слабо и обветрено, очите - разположени дълбоко и винаги нащрек. Косата му бе късо подстригана. Цялото му тяло бе покрито със стари рани и белези, всеки от тях разказващ история, която едва не бе завършила трагично и която Уил Роби предпочиташе да забрави. Докато вървеше, той правеше бавни кръгови движения с дясната си ръка. Хирурзите бяха свършили добра работа - бяха съединили разкъсаните сухожилия и бяха "спретнали" ръката му отново, както се изразяваха британците. Увериха го, че всичко ще бъде както преди, ако не на сто, то поне на деветдесет и девет процента. Което беше добре. Но не достатъчно добре в света на Уил Роби. Буквално ме сглобиха отново. Дали съм толкова добър, колкото бях? Или съм леко влошена версия на предишния Уил Роби? Тази вечер той щеше да открие дали липсващият един процент ще наклони везните в полза на успешното завършване на мисията или на превръщането му в труп. Цел №2 се намираше право пред него. Ако дукатито го бе докарало до цел №1, това, което се намираше пред него, щеше да го върне обратно. Жив.

Той извади ключ и отвори вратата, монтирана в стената на тунела, по който вървеше. Озова се в малък склад, в който облече свръхмодерна бронежилетка тип "телесна броня" и се въоръжи с малък арсенал. Основното му оръжие бе автомат "Хеклер и Кох" с трийсет патрона калибър .45. Провери всичките му части и го преметна през рамо. Пъхна още два пълнителя в дълбоките джобове на гащеризона, пришити именно с тази цел. Уил Роби смяташе, че не успее ли да свърши работата с деветдесет патрона, просто не заслужава да се измъкне жив. За всеки случай обаче разполагаше с два полуавтоматични пистолета М11. Патроните бяха десетмилиметрови, а лазерният мерник, монтиран под цевта, гарантираше, че куршумите ще попаднат там, където сочи малката червена точка. Уил Роби сложи двата кобура от лявата страна на кръста си, за да може при необходимост да ги измъкне с дясната си ръка. Макар че, ако се наложеше, можеше да стреля и с лявата. Закачи на колана си и немски боен нож КМ2000 и добави към него две шокови гранати М84. После затвори вратата след себе си и тръгна. Цел №3 се намираше на няколко стотин метра. Много скоро Уил Роби щеше да разбере дали ще доживее да види още един изгрев на слънцето."
Из книгата

Дейвид Балдачи е американски писател, сценарист и юрист, автор на романи в жанра трилър. Към днешна дата той е автор на повече от 30 книги, от които почти всички са национални и и международни бестселъри. Романите му са преведени на повече от 45 езика и се продават в над 100 страни по света.

Дейвид Балдачи е роден на 5 август в Ричмънд, Вирджиния в семейството на етнически италианци. Започва да пише, когато майка му му подарява тефтер, в който момчето записва измислени къси разкази, дори и филмови сценарии. През 1986 година завършва право във Вирджинския университет и впоследствие работи като адвокат във Вашингтон в продължение на девет години. Паралелно с юридическата си кариера той започва да пише отново. След три години работа през 1996 година Дейвид издава дебютния си роман Абсолютна власт, който се превръща в национален бестселър, заемайки второ място в класацията на New York Times.

Филмовото студио Columbia Picture придобива правата за неговото екранизиране, а режисьор на филма и главен актьор в него е известният Клинт Истууд. Следващите два романа на Балдачи - Тотален контрол и Лотарията отново се нареждат на второ място в списъка на бестселърите на New York Times. Окрилен от успеха, който постига с първите си три романа, той загърбва адвокатската кариера и напълно се отдава на писателска дейност. През 2001 година е публикуван романът Да вярваш в чудеса, чийто действие се развива през 40-те години на миналия век. Книгата е посрещната с голям интерес както от читателите, така и от критиката. През 2003 година се появява романът Част от секундата, който поставя началото на серията романи за Шон Кинг и Мишел Максуел - бивши агенти на тайните служби. Другите книги, включени в тази серия са романите Игра на часове (2004 г.), Обикновен гений (2007 г.), Първото семейство (2009 г.), Шестият (2011 г.) и Кинг и Максуел (2013 г.). На тази серия е базиран сериалът King&Maxwell, който започва да се излъчва по телевизионния канал TNT от 2013 година, като негов продуцент и консултант е самият писател. На първите места в списъка с най-добрите бестселъри попадат и политическите трилъри от серията Кембъл клуб, с главен герой Оливър Стоун. Серията с романи Уил Роби също се превръща в хитова и носи популярност на автора си. Тя запознава читателя с професионалния килър Уил Роби, който работи за правителството на САЩ. В романа Невинните (2012 г.) Роби е изпратен да ликвидира млада жена, свързана с терористична организация, но нещата се променят - поради факта, че той отказва да я убие и се превръща в мишена на собствените си хора. Други романи от тази серия са Перфектният удар (2013 г.), Мишената (2014 г.). Ден нула (2001 г.) е първият роман на писателя от серията Джон Пулър, който предизвиква голям читателски интерес. Другите два романа от тази серия са Забравените (2012 г.) и Бягството (2014 г.). Те също се превръщат в хитови.

Дейвид заедно със съпругата си Мишел и двете си деца живеят във Виена, Северна Вирджиния. Те и двамата отделят много време за благотворителност. Писателят е член на Националната асоциация за множествена склероза.