"Човекът с котките
Марго се запозна с Робърт една сряда вечер в края на есенния семестър. Тя продаваше на бюфета в арткино в центъра, а той дойде и купи голям плик пуканки и кутия захарни пръчки "Ред Вайнс".
– Доста... нетрадиционен избор – подхвърли тя. – Май досега никога не съм продавала цяла кутия "Ред Вайнс". Флиртуването с клиентите ѝ бе навик, останал от времето, когато работеше като бариста и си докарваше добри бакшиши с това. Посетителите в арткиното не даваха бакшиш, но работата бе отегчителна, пък и си помисли, че Робърт е сладък. Е, не чак толкова сладък, та да отиде у тях на парти, но достатъчно, за да си изфантазира как хлътва по него, ако той седи насреща ѝ на някоя досадна лекция, макар да бе сигурна, че вече е завършил колежа и е най-малко в средата на двайсетте. Висок беше, а тя харесваше такива; мерна татуировка, дето се подаваше изпод навития ръкав на ризата. Но пък килограмите му бяха повечко, брадата – малко прекалено дълга и бе леко прегърбен, сякаш брани нещо. Робърт обаче не клъвна. А дори да се бе поддал, го показа само като отстъпи назад, като че я подканяше да се приведе по-близо към него и да се постарае малко повече.
– Е – отвърна, – добре тогава. – И си прибра рестото в джоба. Следващата седмица обаче пак дойде в киното и пак си купи кутия "Ред Вайнс".
– Все по-добре се справяте с работата – каза ѝ. – Тоя път успяхте да не ме засегнете. Тя сви рамене.
– Значи съм готова за повишение – отвърна. След края на филма той се върна при нея.
– Момичето на бюфета, дай ми телефона си – рече. И за своя изненада тя му го даде.
През следващите седмици от тези няколко разменени реплики по повод захарните пръчки двамата с есемеси създадоха сложна конструкция от шеги, чиито теми и посоки се разпростираха и сменяха толкова бързо, че понякога тя виждаше зор да бъде на ниво. Той се оказа много интелигентен и тя си даде сметка, че здравата трябва да се напъне, за да го впечатли. Скоро установи, че той обикновено светкавично отговаря на съобщенията ѝ, но ако нейният есемес се забави с повече от няколко часа, следващото му съобщение винаги е кратко и не съдържа въпрос, тъй че от нея зависеше дали ще продължи разговора, което тя винаги правеше. Няколко пъти се случи така, че нещо друго ангажираше вниманието ѝ по цял ден, а и повече, и тя се питаше дали с това размяната на есемеси ще секне окончателно; после обаче ѝ хрумваше нещо забавно или пък попадаше на снимка в интернет, която имаше отношение към закачката им, и двамата започваха отново. Тя все още не знаеше много за него, защото никога не отваряха дума за лични работи, но ако успееха да си разменят две-три сполучливи шеги последователно, наставаше оживление, все едно танцуваха.
После, късно една вечер по време на сесията, тя се оплака, че нито една менза не е отворена, а в стаята си няма даже залък хляб, защото съквартирантката ѝ е омела съдържанието на колета с продукти от къщи, и той предложи да ѝ купи захарни пръчки, та да се подкрепи. Отначало тя парира предложението му с поредната шега, защото наистина трябваше да учи, но отговорът му бе: "Не, сериозно говоря, престани да се занасяш и идвай", тъй че тя навлече якето направо върху пижамата и се срещна с него в един от денонощните магазини на веригата "7-Единайсет". Часът бе около единайсет. Той я поздрави без каквито и да било церемониалности, все едно се виждаха всеки ден, после я вкара вътре да си избере нещо за хапване. В магазина нямаше "Ред Вайнс", затова ѝ купи вишнева скрежина и пакет "Доритос" заедно с последния писък на модата – запалка във формата на жаба с цигара в уста.
– Благодаря за подаръците – рече тя, когато излязоха навън. Робърт носеше ушанка от заешка кожа със спуснати наушници и дебела старомодна пухенка. Тя реши, че му отива, макар да изглежда малко глупаво; ушанката подсилваше излъчването му на дървосекач, а пухенката прикриваше корема и тъжно приведените рамене.
– Пак заповядай, момиче от бюфета – отвърна той, макар, естествено, вече да знаеше името ѝ. Тя очакваше, че той ще понечи да я целуне, и се готвеше да се дръпне и да му подложи буза, но вместо да я целуне по устата, той я хвана за ръка и нежно положи целувка на челото ѝ, сякаш беше нещо безкрайно скъпоценно за него.
– Залягай над учебниците, миличка – каза. – Доскоро. На връщане към общежитието тя се почувства изпълнена с искряща лекота, което разпозна като знак за първоначално хлътване. Докато си беше у дома за ваканцията между семестрите, двамата разменяха есемеси почти непрекъснато – не само шеги, но и дребни подробности за ежедневието си. Започнаха да си пожелават "добро утро" и "лека нощ", а когато му зададеше въпрос и той не отговореше на секундата, тя усещаше как я пробожда тревожен копнеж. Така научи, че Робърт има две котки – Му и Ян. Двамата измислиха сложен сценарий, в който котката от нейното детство Пита флиртува чрез есемеси с Ян; с Му обаче разговаряше официално и студено, защото ревнуваше Му заради връзката ѝ с Ян.
– Защо непрекъснато пращаш есемеси? – попита я на вечеря пастрокът ѝ. – Връзка ли имаш с някого?
– Да – отвърна Марго. – Казва се Робърт, запознахме се в киното. Влюбени сме и вероятно ще се оженим.
– Хм – измърмори пастрокът ѝ. – Предай му, че имаме въпроси към него. Моите родителите разпитват за теб, написа му тя, а Робърт ѝ отговори с усмихнато емоджи, чиито очи бяха като сърца. Марго се върна в кампуса и нямаше търпение отново да се види с Робърт, но за нейна изненада той се оказа костелив орех. Съжалявам, тежка седмица в работата, отговори. Обещавам да се видим скоро. На Марго това хич не ѝ хареса; май динамиката вече не работеше в нейна полза, затова, когато я покани да отидат на кино, тя тутакси прие. Филма, който той избра, го даваха и в нейното кино, тя обаче предложи да го гледат в един от големите мултиплекси в покрайнините на града – студентите рядко ходеха там, защото трябваше да са с кола. Робърт дойде да я вземе с мръснобяла хонда "Сивик", в която поставките за чаши преливаха от хартийки от бонбони."
Из книгата
