Проклятие за мрак и самота

Принц Рен, наследникът на Ембърфол, е прокълнат. Принуден да повтаря есента на осемнадесетата си година отново и отново, той може да бъде спасен единствено от любовта. Но в края на всяка една есен, той се превръща в чудовище, унищожаващо всичко и всички. И след толкова много провалени сезони, кралството и хората му едва оцеляват.

Животът на Харпър никога не е бил лесен, но тя се е научила да оцелява. Не позволява на нищо да се изпречи на пътя ѝ - дори на церебралната парализа, от която страда. Когато попада в света на Рен, вече нищо не е както преди. Могъщи сили се изправят срещу Ембърфол и ще е нужно нещо повече от разваляне на проклятието, за да спре разрухата.

Спиращ дъха преразказ на историята за "Красавицата и звяра".

"Рен

Под ноктите ми има кръв. Чудя се колко от хората си съм погубил този път. Пъхвам ръце във варела до конюшните. Леденостудената вода щипе кожата ми, но кръвта не се отмива. Не знам защо въобще си правя труда, понеже след час всичко, така или иначе, ще приключи, но ненавиждам това усещане. Кръвта по ръцете ми. Неведението. Чувам тропот на копита зад гърба си, сетне и дрънчене на конска сбруя. Няма нужда дори да поглеждам. Гвардейският ми командир винаги ме следва на безопасно разстояние, докато преходът не завърши. Гвардейски командир. Сякаш на Грей са му останали хора, които да командва. Или пък не е получил титлата наготово. Подсушавам ръцете си и се обръщам. Грей е на няколко метра от мен, стиснал е здраво юздите на Желязно сърце – най-бързия кон в конюшнята. Животното пръхти от изтощение, гърдите и хълбоците му са подгизнали от пот въпреки хладното утро.

Колкото и време да минава, външният вид на Грей не спира да ме изненадва. Изглежда точно толкова млад, колкото в деня, в който се сдоби с поста си в Кралската гвардия. Тъмната му коса е леко чорлава, а по лицето му няма нито една бръчка. Униформата все още му е по мярка, всички токи и каишки по нея са перфектно подредени, всяко оръжие блещука в почти непрогледния мрак. Навремето в очите му имаше плам, жажда за приключения. За предизвикателства. Той отдавна угасна – единствената частица от него, която си остана недокосната от проклятието. Чудя се дали и моята непроменена външност го стряска.
– Колко? – питам го аз.
– Нито един. Този път хората ви са невредими. Този път. Би трябвало да ми олекне. Нищо подобно. Знам, че съвсем скоро те отново ще са изложени на опасност.
– А момичето?
– Няма и следа от него. Както обикновено. Поглеждам отново окървавените си ръце и познато усещане се загнездва в гърдите ми. Пак ги потапям във варела с вода. Толкова е студена, че дъхът ми секва.
– Целият съм в кръв, командире. – В гласа ми се прокрадва гняв. – Убих нещо. Сякаш усетил опасност, конят му потропва с копита и тръсва глава. Грей поглажда козината на животното, за да го успокои. Навремето конярят щеше веднага да се притече и да вземе коня му. Някога дворецът бе пълен с придворни и историци, и съветници, които даваха мило и драго да научат някоя клюка за принц Рен – престолонаследника на Ембърфол. Някога имаше кралско семейство, което би ме смъмрило за маймунджилъците ми. Сега сме само аз и Грей.

– Пътеката от гората дотук е пропита с човешка кръв – отвръща ми той, без да се трогва от гнева ми. Свикнал е с него. – Първоначално погнахте коня, но после стадо сърни привлече вниманието ви. Все пак успях да ви отведа далеч от селата. Това обяснява състоянието на животното. Изминахме дълъг път тази вечер.
– Аз ще се погрижа за коня – казвам. – Скоро ще се съмне. Грей ми подава юздите. Последните мигове винаги са
най-тежки. За пореден път се провалих. Както винаги, искам час по-скоро всичко да приключи.
– Някакви предпочитания, господарю? В началото си позволявах да кажа "да". Блондинки или брюнетки. С големи гърди, дълги крака или тънка талия. Омайвах ги със сладки приказки и не ме ли обикнеха, лесно намирах следващата. Тогава проклятието изглеждаше като една игра. Намери ми някоя хубавичка, Грей – казвах му през смях, сякаш е привилегия да търси жени за принца си. После се промених и чудовището в мен се развилня из двореца, оставяйки кървава баня подире си. Когато започна новият сезон, вече нямах семейство. Нито пък слуги. Оцеляха само шестима гвардейци, двама от които бяха сериозно ранени. До третия сезон ми остана само един. Грей продължава да чака отговор. Впивам очи право в неговите.
– Не, командире. Която и да е. – С тежка въздишка повеждам коня към конюшните, но нещо ме кара да се обърна. – Чия е кръвта по пътеката? Грей вдига ръка и навива ръкава си. Струйки аленочервена кръв все още се стичат от дълбоката порезна рана. Бих му наредил да я превърже, но само след час, когато слънцето се покаже на небосвода, от нея няма да има и следа. Ще изчезне и кръвта по ръцете ми, както и потта по хълбоците на коня. Камъчетата по пътеката ще се стоплят от есенните слънчеви лъчи, а дъхът ми вече няма да образува кълбета пара в утринния въздух. Момичето ще си замине, а с него и сезонът. Отново ще съм на осемнайсет. За триста двайсет и седми път."
Из книгата