Последното завоевание

От сценариста на XI^a и XII^a. Интересувате ли се от отвъдното, Бог и смисъла на живота? Защото за Никола подобни неща не са на дневен ред. Това, което вълнува 24-годишния студент по история, са красивите жени и колко бързо може да преспи с тях. Веднъж минали през леглото му, те се превръщат в завоевания. Тъкмо на този млад сваляч обаче му предстои да открие някои от вечните истини, както и най-важния път - този към самия себе си. Ще му помогне едно от любимите му завоевания по начин, който никак няма да му хареса. Пригответе се за едно неочаквано пътуване в три отделни свята, напоено с хумор и парфюм, след което нищо вече няма да бъде същото.

Николай Колев е сценарист на филмите "XI_а" и "XII_а". Носител е на награда "Пегас" за най-добър дебютен сценарий ("XI_а"). В литературното си творчеството има още един роман - "Царят на животните" и сборник с разкази - "Картини от вековете". Магистър е по български език и литература.

"Свежа, динамична и много вдъхновяваща история. Препоръчвам я на всички млади хора."
Ники Илиев - режисьор и актьор

Един нов ден

Лъчите на пролетното слънце плахо проникваха през спуснатите щори и на светли райета галеха лицето на Никола. Той отвори очи, погледна към все още спящото до него момиче и се усмихна доволно. Знаеше колко усилия му струваше този момент. Никола докосна косата ѝ – дълга, красива и мека като коприна кестенява коса. Слънчев лъч притвори отново очите му. А когато ги отвори, той вече мислеше за друго. За новия ден. За хубавото време и за интересните неща, които го очакваха. Не знаеше какви ще са те, просто знаеше, че го очакват – там някъде, навън – и нямаше търпение да излезе. Имаше само един проблем – "красивата коса" все още спеше. Никола стана внимателно, отиде до кухнята и приготви закуска, с която отново се върна в леглото, при момичето на име Ани.
– Ехоо! – прошепна ѝ той. Ани измрънка тихичко наместо отговор.
– Закуска в леглото? Ани измънка отново, в знак на съгласие. Звукът обаче беше доста неразбираем и спокойно можеше да мине за несъгласие.
– Не? – престори се Никола. – Окей, ще я върна в кухнята.
– Нее! – възнегодува тя. Тънката завивка се отметна и изпод нея се показа тя – Ани – сънена, чаровна, смешно разрошена и облечена в тениска на Никола.
– Закуска в леглото! – отбеляза сънено тя. – Уау!
– Май ти е за първи път – пошегува се Никола.
– Много пъти са ми правили, ако искаш да знаеш! – възнегодува престорено тя.
– Уау! – изкоментира лаконично Никола. Двамата се засмяха, след което Ани се надигна и отпи от кафето си.

Никола беше още в домашни дрехи, когато Ани се канеше да си тръгва. По лицето ѝ се четеше напрежение.
– Нарочно ли отбягваш въпроса? – обърна се тя към него.
– Кой въпрос?
– Ще се видим ли отново? Този въпрос! Никола не очакваше тя да го зададе. Или поне така се надяваше.
– Разбира се, че ще се видим, откъде ти хрумна?!
– От държанието ти в момента. Никола наистина се озадачи.
– Нещо в закуската ли не ти хареса, какво се случи? – усмихна се той.
– Не се прави на разсеян и отговори на въпроса ми, моля те! Никола застана сериозен.
– Беше много хубаво, Ани – погали косата ѝ той. – И да, искам да се видим отново. Просто тези дни са ми малко натоварени.
– Ясно – въздъхна тя с усмивка. – Всяка приказка си има край!
– Глупости! Това не е краят на нашата приказка. Просто за продължението ще трябва да изчакаме още малко, това е. Ани го гледаше все тъй недоверчиво.
– Всъщност знаеш ли какво? – продължи Никола. – Ще направя всичко възможно да се видим още днес.
– Още днес? – учуди се тя. – Сигурен ли си?
– Да. След малко отивам до ректората, имам няколко задачи след това, но ще гледам до довечера да съм свободен.
– Тоест, да чакам да ми се обадиш, така ли? – обърка се Ани, и с право, защото Никола представи две коренно различни позиции в рамките на половин минута.
– Да. Ще ти се обадя малко по-късно – отвърна уверено той. Ани продължаваше да го гледа все така изпитателно. Тя учеше психология и нещо в поведението му я смущаваше – припряното жестикулиране, блуждаещият поглед – все белези на нетърпение за нещо друго или напрежение от случващото се в момента. Никола, от своя страна, знаеше че тя учи психология и аналитичният ѝ поглед го изнервяше допълнително.

– Ани, защо е това съмнение?
– Виж, не искам да ме лъжеш, мразя да ме лъжат! – отвърна му веднага тя. – Ако всичко беше история от "Само една нощ" кажи. Не обичам да пилея времето си в очакване и със замаяна глава. Никола отново стана сериозен. Разбра, че тя няма да си тръгне, преди да чуе истината.
– Нали казах, че ще се обадя? – усмихна се отново той. – Значи ще се обадя! Никола отново загали косата ѝ.
– Ще изпием пак бутилка вино... ще заспим заедно... ще се събудим заедно... Ще ти направя закуска и кафе... Обещавам ти. Ани присви леко очи и му хвърли един последен изпитателен поглед.
– Добре! – усмихна се тя и го целуна. След което се обърна и излезе от апартамента. Никола въздъхна с облекчение. Най-накрая беше отново сам. Без да се налага да говори повече, да се обяснява... да слуша празни приказки... Да, в този момент той изпитваше удоволствие от това, че тя се махна. И ако трябваше да си признае, нямаше никакво желание да я види отново. "А защо тогава обеща обратното?" Никола се замисли над въпроса, който сам си зададе. Той обичаше да си задава подобни въпроси и, както всеки човек, да разговаря със себе си. Мислено, разбира се, иначе имаше опасност следването му да бъде прекъснато от някоя институция. За разлика от повечето хора обаче при Никола тези разговори бяха по-дълги. Нещо като беседи. Те са присъщи за хората, работата на които е свързана повече с мисловна дейност – следователи, анализатори, учители, писатели и т.н. Никола обаче не беше сред тях, както и беседите му не бяха насочени към чуждите проблеми, а предимно към неговите собствени. Като например: цели и амбиции, желания, мечти, отношение към околните и, разбира се, жените! Никола обичаше жените. Обичаше и приятелите си и тъкмо с тях имаше среща след малко. Никола погледна часовника си, установи че е напът да закъснее – нещо, което никак не обичаше – и се впусна в приготовленията си за излизане. Явно отговорът на въпроса, който си зададе преди малко, щеше да почака."
Из книгата