"Юли
– Не тъгувай, София. Non frignare.
София сепнато се върна към реалността. Не беше усетила кога баща ѝ, Алдо, се беше събудил. Клепачите му сякаш бяха стояли затворени от цяла вечност, а продължителният съсък от кислородната бутилка бе в контраст с накъсаното му дишане.
Тя придърпа стола си по-близо, радостна да види искрица в тъмните му очи.
– Не тъгувам. Просто се тревожа за теб. Нали все пак това ни е работата? Да се тревожим един за друг.
Алдо се засмя в отговор. Имаше красива и дяволита усмивка, сега загубила чара си заради синкавия цвят на устните му покрай проблемите със сърцето.
– Нямам предвид в момента. Искам да ми обещаеш, че няма да тъгуваш, когато вече ме няма - в гласа му още звънтеше мелодичността на Италия, но английският му беше безгрешен, тъй като бе живял във Великобритания цели тридесет години. София дотолкова бе привикнала да го слуша как говори и на двата езика, че понякога дори не ги различаваше. В последните няколко години обичното звучене на италианския му носеше спокойствие, а за нея представляваше възможност да поупражнява родния език на едната половина от семейството си. Не че освен родителите си беше виждала други свои роднини - от която и да било страна.
Усмивката, която беше предназначена специално за Алдо, потрепна.
– Обещай ми - настоя тихо той.
Очевидно това беше от голяма важност за него, затова София кимна.
– Ще се опитам.
– Не. Искам да ми обещаеш. Пропиля толкова години в грижи за мен и не искам повече да стоиш затворена в тази къща.
Сдържа безсмисленото си желание да го помоли да живее вечно.
– Добре, обещавам.
София знаеше, че напуснеше ли къщата им в Бедфорд, тогава единственото място, което досега бе считала за свой дом, щеше да ѝ бъде отнето. За да не го притеснява, беше премълчала пред Алдо за строителя, който бе огледал огромната пукнатина, ширнала се нагоре от стената в хола, та чак нагоре до стаята ѝ. Строителят беше препоръчал да се консултират с инженер. Според него пък земята под къщата беше започнала да потъва, а София добре съзнаваше и нуждата от нов покрив, както и беше наясно с нашествието от дървеници. Откакто здравето на Алдо се бе влошило, тя не спираше да се тревожи как щеше да поднесе новината за евентуалната продажба на къщата, с надеждата някой предприемач да я купи като проект, и така двамата с Алдо да получат поне малка част от истинската ѝ цена. Парите в момента бяха последната ѝ грижа.
Доволен, той кимна бавно и продължи да я гледа.
– Обещай ми и че ще започнеш да правиш всички неща, които вършат младите необвързани жени. Пътувай. Винаги си искала да пътуваш, а въпреки това стоя да ми помагаш. Отиди и се забавлявай.
– Татко, не искам да чувстваш...
– Няма да чувствам нищо, което да те тревожи - увери я с небрежно махване той и се намръщи уж укорително. – Но такова е предсмъртното желание на баща ти. Трябва да ми обещаеш.
Често бе споделяла с него как мечтае на закуска да се качи на самолет от летище "Станстед" и по обяд да поспре в някое крайпътно кафене в Италия, още във времето, преди болестта му да направи подобно пътешествие невъзможно. София се усмихна, макар и с плувнали в сълзи очи. Той бе прекарал половината от живота си в грижи за нея, а тя - половината от своя в грижи за него, в последно време все в болничното легло в стаята му, с кислородните бутилки за фон.
– Добре, щом ще прибягваш до емоционална манипулация, стара лисицо, обещавам.
Смехът на Алдо проскърца в кислородната му маска и я замъгли.
– Обещай ми, че ще посетиш Монтелиберта. Понеже си нямаш никого в Англия, искам да видиш родния ми град. Остави цветя на баба си и дядо си - въздъхна. Дишането му пресекна. Потрепери. И продължи отново.
Сълза покапа по бузата на София, но тя отново се довери на черния хумор, който се беше превърнал в спасителен пристан за тях след всички операции и лечения с цел печелене на повече време. Но само до днес.
– Колко точно желания получава един умиращ татко?
Клепачите му се затвориха, а усмивката му потрепери.
– Molti, molti. Ще ми се да познаваше семейството си в Италия.
Въпреки състоянието на Алдо това разбуди любопитството на София. Той винаги бе щастлив да разказва за Италия, но към темата за семейството си подхождаше далеч по-предпазливо.
– И на мен ми се иска. Де да знаех повече за тях - отвърна му.
Алдо сбърчи чело.
– Всичко беше такава бъркотия. Мислех си, че идването ми тук е правилната постъпка. Но родителите ми... те бяха по средата. Разменяхме си много прочувствени писма и обаждания още когато ти беше малка. "Елате ни на гости в Англия", им казвах, а те все отвръщаха със: "Вие елате". Бяха убедени, че прибера ли се вкъщи, ще закърпим отношенията си. Казвах им, че така само бихме влошили нещата. Чудех се как бих могъл да заведа Доун и теб в Монтелиберта. Болката щеше да бъде непоносима.
София се приведе нежно, а кръвта затуптя в ушите ѝ.
– Защо, татко? Защо не ни заведе там с мама? Или поне мен след смъртта ѝ? По средата на какво са били баба и дядо?
Дали Алдо най-после беше готов да ѝ разкаже историята, която я вълнуваше още от детството - за това как и защо беше напуснал родината си? Досега винаги беше внимавал да не разкаже повече от нужното и София знаеше само, че беше оставил брат си и родителите си в Италия преди тридесет и две години, за да се ожени за майка ѝ, Доун. Италианското му семейство не бе присъствало на сватбата. Доун беше починала, когато София беше на пет, а родителите на Алдо загинаха в пътен инцидент две години след това. Винаги бе контрирал нетърпеливите въпроси на дъщеря си със: "Твърде тъжно е за разказване. Не искам да те натъжавам", а после бе разрошвал косите ѝ и подхващал друга тема за разговор.
Сега Алдо отвори очи и продължи да говори, сякаш изобщо не беше чул въпросите ѝ.
– Отиди в Монтелиберта и пий истинско "Орвието Класико", както си му е редът. То е създадено за италианското небце, а не за британското - поспря за момент. Дишането му секна. Сетне вдиша отново. – Ако видиш чичо си Джани, предай му, че съжалявам.
Тя изтри сълзите от лицето си с длани. Беше ядосана, че баща ѝ за пореден път отбягваше въпросите ѝ, но беше толкова болен, че би било ужасно да настоява да разбере защо се извиняваше на брат, с когото не се бяха чували от десетилетия.
– Ще го сторя - хвана ръката му.
Усмивката на Алдо беше толкова немощна, че София едва я забеляза.
– Тогава ми обещай едно последно нещо. Бъди щастлива, София. Бъди щастлива.
– Обещавам - прошепна тя."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
