"Дори някога, когато четях вълшебни приказки, не харесвах дежурното начало "Имало едно време...". Обичайният край "... и заживели щастливо" поне ми се струваше логичен. Говореше, че главният герой е намерил вечно щастие. Това не подлежеше на размисли и преговори и беше най-основното, което очаквахме от всяка добра история. Но това „имало едно време“ винаги ме караше да си задавам разни въпроси. За кое „време“ ставаше дума? Днес? Вчера? Утре? И как така е „имало“ нещо? Не ми се нравеше подобно необяснимо витаене в пространството. Струваше ми се евтин литературен похват. Отдавна зарязах вълшебните приказки, но и до днес срещам трудности с представата за времето. Навярно защото животът ми винаги е бил изключение от правилото: оцелях, когато трябваше да умра. Затова историята, която ви разказвам сега, има две напълно различни начала. Първото започва с – хубаво де, полага ви се отегчен стон – "имало едно време". Или поне така го чувствам, защото не си го спомням, но едно щракване на фотоапарат променило цялата траектория на живота ми. Знам с точност кога се е случило: вторник, 11 септември 2001, приблизително към 9:59.
Сутринта на първия ми рожден ден. На въпросната снимка, онази, която ме превърна от Аби Хоуп Голдстийн в Бебето Хоуп, Кони Креймър, една от жените, работили в детската градина на Световния търговски център, ме спасява от разрухата. На главата си нося хартиена коронка и държа червен балон в ръка, а зад мен първата кула вече се срутва. Някакъв фотограф на Асошиейтед прес незнайно как успял да улови обгърнатия в прашни облаци момент. Сигурно сте виждали снимката. Навсякъде е. Можете да я срещнете по стените на множество всекидневни, общежития, старчески домове, музеи и дори на щампи върху тениски и пазарски чанти. Веднъж даже се видях като бебе на една шапка в увеселителния парк „Сикс Флагс“. Не се шегувам. Както във всяка вълшебна приказка, и в моята история има тъжни моменти, но те, за беда, са необходима част от повествованието. Затова нека ги нахвърляме набързо. Кони почина преди седемдесет и пет дни. Диагнозата є
беше рак на яйчниците. Стадий IV. По необясними причини – явно защото е сериозно – неизменно го изписват с римски цифри. Кони беше едва на четирийсет и шест. XLVI.
Беше на трийсет на 11 септември 2001. В моя дом всички знаехме, че Кони всъщност почина от синдрома на 11 септември, събирателната диагноза на групата здравословни проблеми, причинени от излагането на токсичните химикали във въздуха в епицентъра на събитието. При
някои оцелели започна с възпаление на белите дробове. При други, като Кони, се изрази в мутации и тумори, сякаш терористичната атака се пресъздаваше и на клетъчно ниво. На 11 септември 2001 избухнаха повече от деветдесет хиляди литра самолетно гориво. Присъстващите наоколо погълнахме отровен коктейл от кварцов прах (лоша новина), азбест, въглероден едноокис, водороден сулфид (наричан още
канален газ) и един бог знае още какво. Не. Всъщност и ние знаем – човешка пепел и човешки кости. Коса, зъби, нокти и мечти.
Но преди картинката да е станала твърде зловеща, ще вметна мъничко от сферата на "заживели щастливо". Не само че аз оцелях на 11 септември (и получих петнайсет години бонус дотук), но напук на всички статистически данни оцеляха и родителите ми. Майка ми и баща ми работеха в Северната кула, на 101-ви и 105-и етаж, а над 91-ви етаж нямаше оцелели. Деветдесет и пет процента от колегите им в компанията, за която работеха, загинаха. Ако родителите ми се бяха оказали по работните си места, както е трябвало да бъде, сега щях
да съм кръгъл сирак. Вместо това обаче, когато самолетите се разбили в кулите, двамата се наслаждавали на първото за сезона тиквено лате в един "Старбъкс" на три пресечки от епицентъра, което си е възможно най-сполучливата реклама за
есенни топли напитки.
През 2001 родителите ми посетили петдесет и три погребения за един месец. Купили съболезнователни картички на
едро от "Костко". И се върнали за още. Живеем в Оуквил, Ню Джърси, града с най-голям брой
жертви от атентата след Ню Йорк Сити, така че загубата се почувства навсякъде: колеги, съседи, приятели. Пет деца само от моя клас загубиха по някой от родителите си същия ден, включително и някогашната ми най-добра приятелка Кат. Шестнайсет години по-късно гимназия "Оуквил Хай" представлява странен хибрид от такива, които не ги е грижа за трагедията от 11 септември, и такива, чийто живот е белязала. За първите събитията от онзи ден са просто поредната глава в учебниците по история, подобно на нападението над Пърл Харбър, Виетнамската война и полагането на наземните телефонни линии. Ала същите тези събития завинаги ще останат в периферното зрение на всички нас, принадлежащи към втората група. Може и да не си ги спомняме, но никога няма да ги забравим. Това е първото начало и ви го разказвам само защото без него останалата част от историята ми би звучала безсмислено. За да опознаете Аби Хоуп Голдстийн, се налага първо да опознаете Бебето Хоуп и да разберете, че в моя град всички ме сочат с пръст – хората знаят името ми, дори да не се познаваме лично, и даже от време на време ме хващат натясно на опашката в някой супермаркет, докато чакам да си платя дезодоранта и хумуса например, и ми разказват какво са правили сутринта, сякаш много ме интересува. А най-страшното е, когато разни непознати хора се разплакват, като ме забележат.
Но, както обещах, има второ начало. Точно тук и сега, в миг на рядко срещан в живота ми триумф, през една от първите вечери на лятната ваканция. Неделя, часът е двадесет и един: на шестнайсет съм и се вихря сама в стаята си. Муча в ритъма на яка момичешка балада с импровизиран микрофон в ръката – шише от сух шампоан, защото не мога да намеря
четката си за коса. Чупка в ханша. Чупка в ханша. Коса през рамо. Чупка в ханша.
От утре започвам работа като възпитател на четиригодишни деца в дневен лагер "Найтс", на два града разстояние оттук. Като отидох за интервюто, зърнах тучни зелени ливади, старовремски червен хамбар и нещо средно между басейн и езерце. Ще имаме ден по пижами, надуваем замък с водна пързалка и Война на цветовете*. Както и рисуване, творчески труд, надбягвания с чували и дори състезания по аркадната игра "Денс Денс Революшън". "Найтс" е щастливо място – най-щастливото в трите щата, в които търсих. Стигнах дотам, че дори написах в полето за търсене на Гугъл: "щастливи места в Ню Джърси". Сега ще прекарвам там осем часа дневно, пет дни в седмицата, и поне два месеца никой няма да ме възприема като Бебето Хоуп. Времето продължава да е все така объркващо и нелогично. Заради някои неочаквани медицински новости се оказва, че май не ми остава много от него. Но през следващите блажени осем седмици ще си бъда просто Аби Голдстийн. Ще разсмивам малки деца и няма да разплача нито един непознат."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
