Чекпойнт

Отличен с наградата "Гран Темоен". Книгата "Чекпойнт" от Жан-Кристоф Рюфен, съосновател на "Лекари без граници", ни пренася в зимата на 1995 г. Малък конвой с хуманитарна помощ се движи от Франция към Какан в разкъсваната от война Босна и Херцеговина - в охраняваните от Сини каски рудници край града са намерили убежище няколкостотин бегълци от войната, застрашени да станат жертви на етническо прочистване.

Мисията, ръководена от слабохарактерния Лионел, включва още четирима души, до един твърде различни от обичайния образ на хуманитарния работник. Това са противоречивият и тайнствен Вотие, двамата бивши военни Марк и Алекс, самите те доскоро част от мироопазващите сили на ООН в Какан, и младата Мод, която - въпреки заобикалящия я мачизъм - се превръща в притегателен център на групата. Един по един нейните спътници започват да ѝ разкриват скритите рани на съществуването си - и истинската природа на своя товар.

Благодарение на богатия си опит в "Лекари без граници" и "Акция срещу глада", Рюфен изгражда ярки и достоверни образи, разкриващи дълбокия психологизъм на участниците в хуманитарни мисии, а (въпреки безспорната историчност на повествованието) конкретният конфликт остава на втори план:

"В това вече далечно минало има нещо от нашето настояще и, опасявам се, много от нашето бъдеще. Тази война е само пример за хаоса, без някаква африканска или азиатска екзотика да ни дистанцират от емоцията. Това е Европа, която се разкъсва, Европа, където всички са решили да се въоръжават, за да се защитават от заплахата, която се страхуват да понесат."
Жан-Кристоф Рюфен

Хуманитарните мисии често остават в историята като част от статистиката за една война. Фокусът рядко пада върху човешките истории на хората, решили доброволно да рискуват живота си в името на спасението на беззащитните жертви.

"Марк спря камиона без обяснение.
– Подай ми бинокъла.
Мод извади бинокъла от жабката и му го подаде. Той слезе и застана в края на пътя. После дълго се взира в хо­ризонта.
Като преглътна болката, тя успя да се изправи и да из­бърше запотения прозорец. От мястото, където се намира­ха, се откриваше широка панорамна гледка и ако времето не беше толкова лошо, може би щеше да се види дори Адриа­тическо море. През пелената от падащи снежинки се очерта­ваше силуетът на високото плато, което бяха прекосили. С невъоръжено око Мод не виждаше нищо друго, освен бяла шир, простираща се докъдето ти стига погледът. Пътят ту пропадаше в някакви вдлъбнатини, ту се катереше нагоре. Бяха спрели на едно възвишение. На юг разрушените кули на средновековен замък изпъкваха върху оловния фон на об­лак от сняг. Марк се върна и хвърли бинокъла върху бордно­то табло. Потегли отново, по-напрегнат от когато и да било.

– Какво видя?
– Минали са.
Мод не каза нищо. Усещаше озлобление в гласа му. Упрекваше се, че е ранена, че не може да кара. Ако онези отзад, техните преследвачи, можеха да се сменят на вола­на, то Марк беше сам и не можеше да издържи на темпо­то. Със сигурност и той мислеше същото и преценяваше евентуалните последици от техния провал: неизбежния сблъсък, изхвърления товар, който другите бяха открили, а може би и смъртта.
Мод се опита да се раздвижи, но нямаше никаква на­дежда. Още щом протегнеше ръка, остра болка пронизва­ше целия ѝ гръб, толкова силна, че ѝ идеше да вие.
– Колко време преднина мислиш, че имаме?
– Едва шест часа.
– Какво можем да направим?

Той не отговори и тя се почувства засегната. Имаше усещането, че не я смята за нищо. Видът му беше толко­ва враждебен, че тя не успя да попречи на мислите си от предишната нощ да я завладеят отново. В действието той беше сам. Това бе обратната страна на неговата сила, ос­новно правило в играта на неговия свят.
На Мод ѝ се прииска да заплаче и се ядоса на себе си.
Пътуваха в мълчание близо около час. Внезапно Марк спря отново камиона. Без да даде никакво обяснение и този път и без да отрони дума, той слезе отново на пътя. Тя го видя най-напред да коленичи пред кабината и да опипва заледената земя. После изчезна отзад. Когато се качи, косите му бяха покрити със сняг. Беше започнало да вали още по-силно и за няколко мига предното стъкло на кабината бе покрито с тънка бяла пелена.

Марк включи чистачките и пейзажът се появи отново. Тогава Мод забеляза, че от лявата им страна се отклонява­ше тесен път. Беше покрит със сняг и не беше го забеля­зала първоначално. Нямаше никакво съмнение, че заради него Марк бе спрял камиона точно на това място.
– Искаш да се качим оттук ли?
Той не намери за нужно да ѝ отговори. Вече беше на­сочил гумите наляво и влизаше в отклонението. През пър­вите няколко метра пътят беше доста стръмен и камионът се задъха. После започна да се изкачва малко по-плавно. Сигурно отбивката водеше до някоя нива или кошара.
– Мислиш ли, че снегът ще покрие следите ни? Това ли ходи да провериш?

Той се задоволи само с утвърдително кимване с глава.
Изведнъж пътят сякаш се изгуби. Бяха заобиколени от белота и нищо не подсказваше накъде трябва да про­дължат. За нещастие не се бяха отдалечили достатъчно от главния път, за да спрат. Марк отново слезе и закрачи напред в снега, за да се опита да разбере дали е възможно да се качат по-нагоре. Мод го видя да изчезва зад една преграда от храсти, която снежинките покриваха с бели помпони.
Нервите ѝ вече не издържаха, беше завладяна от ня­каква ярост, за която не знаеше дали издава отчаяние, гняв или срам. Струваше ѝ се, че изборите, които беше правила от дълго време, а може би винаги, са били лоши. Беше направила грешка, че последва този мъж, че бе направила изключение за него и бе загърбила недоверието, което ви­наги я бе защитавало от унижението и страданието. И ето я тук, ранена, предадена, претърпяла пълна катастрофа. Тя изкрещя.

Продължителният вик, който се изтръгна от нея, пър­во много остър, после сподавен в ниските тонове, я облекчи. Тя поде отново, но вече не беше така непринудено. Беше дошла на себе си. Волята ѝ се завръщаше, ако ли не и силата. Нямаше да се остави, нямаше да се предаде.
Малко след това Марк се появи. Най-напред беше като привидение сред снежната вихрушка. Когато отвори вратичката, видя, че е покрит целият в снежинки.
– Намери ли някакъв път?
И понеже той не отговори, без да обръща внимание на болката, която пронизваше гърба ѝ, тя го шамароса."
Из книгата