Родителите трябва да са като лък. А децата са стрелите. Лъкът изстрелва стрелите в света, когато настане часът. Така звучи накратко равносметката на всяко родителство. Но за Тереза - главната героиня на тази книга и всъщност нейна авторка, всичко е малко по-различно. Защото стрелите обръщат посоката си, забиват се в сърцето ѝ. Истински феномен в читателския интерес - и така може да се определи Годината на петела.
Това е разтърсваща равносметка за осиновяването на две ромски деца. Превръщащи се в зверове, те заплашват да унищожат ония, които са им подали ръка и са ги отгледали. Това води
Тереза Боучкова (р. 1957) към неочаквана равносметка - за живота ѝ дотук, за дисидентските години, за провалените мечти, за многото разочарования. Но тя продължава да търси светъл лъч, иска животът ѝ да е прегръдка, да е изпята от сърце песен, да е търкулнала се сълза, от която се ражда само усмивка. Изключително добре приета от публиката и критиката в Чехия, Годината на петела е роман, който представя една история, родена от живота на самия автор. История, която изобилства от неочаквани признания, от смели разкрития. История, написана смело и предизвикателно - и най-важното, майсторски.
Книгата излиза през 2008-а, като дотогава авторката е направила няколко литературни опита, но все още е известна само като дъщерята на Павел Кохоут. А точно баща ѝ е живата легенда на чешкото дисидентство. Изненадващо, още на 20, по стъпките му тръгва и Тереза. Подписвайки Харта 77 - най-известната антикомунистическа инициатива в онази епоха, тя сякаш се съгласява да бъде преследвана и отлъчвана. Говорим за края на 70-те, време, когато смяната на режима изглежда просто невъзможна. Любопитен факт е, че баща ѝ е прогонен в чужбина и остава дълги години в Австрия. А дъщеря му продължава да страда от издевателствата на властите срещу нея, като в същото време опитва да създаде семейство. Забранено ѝ е да учи, прехранва се като чистачка...
Логично, като резултат и от стреса, не може да има собствени деца. Тогава със съпруга си осиновяват ромско момче, следва и второ. Като по чудо им се ражда и техен собствен син. Именно всички тези събития и житейски препятствия са в основата на Годината на петела. Както казахме, книгата се радва на невероятен читателски успех, но изненадващо, не получава никакви литературни награди. Въпреки това оценките се сипят в огромно количество. Критиката анализира написаното, търси връзки и взаимовръзки, читателите пък са любопитни за личния живот на авторката. А книгата изобилства от интригуващи и направо пикантни намеци, от които жълтата преса направо е във възторг.
Книгата и в това е уникална - тя премества все по-навътре, в личното пространство на автора, онази тънка линия между фикция и биографични факти. Написана под формата на дневник, всъщност е изпълнена с живо повествование - и когато градусите скочат прекомерно много, ги охлажда ясна философска мисъл или кратка отбивка в някое пражко кино. Така романът се сдобива с очертания на киносценарий, придобива космополитност, превръща се в произведение и на визуалната култура. А в центъра му все така остава нереализираната жена, жертвала себе си за политическа кауза, от която другите се облагодетелстват, за деца, които дори не е родила... Конфликтът тлее и избухва, но никога повърхностно, никога по линията мое-чуждо, ами в дълбочината си, в невъзможността за адаптиране, за социализиране на онова, което иска да се откъсне от цялото, да изяви непригодността си. Така Годината на петела се превръща в нагледна лекция за невъзможността на ромското приобщаване, за абсурдността на самата идея това да се случи.
Годината на петела неочаквано води и към България. Но това е само загатнато, просто един от цветовете в романа, който се чете със смях и през сълзи, защото разтъжава, вдъхновява, депресира и ентусиазира - истински празник на една богата душевност, изливаща се пред нас в своето изобилие и превръщащо се в увлекателна и любопитна книга.