Нивганощ - книга 3: Мраколуние

Многото бяха един. И пак ще бъдат. Трябва да възстановиш целостта на счупеното, Мия. Трябва да върнеш вълшебството на света. Да възстановиш равновесието между нощта и деня, както е било в началото. Едно слънце. Една нощ. Една луна. Равновесие.

"БРАТ
Осем години отрова, убийства и лайна. Осем години кръв, пот и смърт. Осем години. Паднала бе толкова отвисоко. Стискаше братчето си в прегръдка, пръстите ѝ още лепнеха червени. Светлината на трите слънца горе, изгаряща, заслепяваща. Отдолу - води- те на наводнената арена, алени от кръв. Тълпата вие, смутена и бясна заради смъртта на своя велик кардинал и своя обичан консул, и двамата мъртви от ръката на най-любимия им шампион. Най-великите игри в историята на Божигроб бяха завършили с най-мерзките убийства в историята на цялата република.

На арената цареше хаос. Но насред всичко това, сред крясъците, воя и гнева, Мия Корвере имаше очи и сърце само за триумфа. След осем години. Осем шибани години. Мамо. Тате. Направих го. Убих ги заради вас. Ударила се бе лошо във водата, а гледките и звуците на божигробската арена изчезнаха някъде горе, над повърхността. Сол изгаряше очите ѝ. Дробовете ѝ горяха. Ревът на тълпата още кънтеше в ушите ѝ. Братчето ѝ Йонен се бореше, удряше я с юмручета, гърчеше се в ръцете ѝ като риба на сухо. Мия различаваше змийските сенки на ураганните дракони, стрелнали се към нея през мътилката. Усмивки като бръсначи и мъртви очи. Истинската светлина проникваше ослепителна дори под повърхността на водата. Но макар и трите ужасни слънца да бяха в небето, макар Всевиждащия да изливаше цялата си ярост към земята, нейните сенки бяха тук, с нея. Достатъчно тъмни за четирима. Мия се оттласна към сифона на дъното на арената - широкия отвор, през който се изливаше солената вода - и пристъпи в сенките вътре.

Почувства се зле, замаяна и болна - още усещаше ослепителната светлина на слънцата горе. Потъна като камък с бронята си, натежала от черно желязо и мокри соколски криле. Повлякла Йонен със себе си, тя се удари силно в дъното на тръбата. Разполагаше с броени секунди, имаше само дъха, който бе взела със себе си. А и в плана ѝ не влизаше гърчещо се дете. Продължи по хоризонталната тръба и скоро откри джоб с въздух при изпускателния вентил, точно както беше предсказала Ашлин. Главата ѝ проби повърхността, тя вдиша жадно и побърза да издърпа брат си. Момчето се разкашля, а после нададе пронизителен писък, мяташе се и я налагаше с пестници.
– Пусни ме, момиче!
– Престани! - изхриптя Мия.
– Пусни ме ма!
– Йонен, спри, моля те!

Прихвана детето така, че да притисне ръцете му и да сложи край на ударите, ако не друго. Уви, писъците му продължиха да отекват в тръбата над главата ѝ. Притиснала брат си с една ръка, Мия поведе борба с каишките и закопчалките на бронята си. Разкопчаваше несръчно отделните елементи и така, парче по парче, сменяше кожата си. Захвърляше обвивката на гладиата, убийцата, щерката на отмъщението, изстъргваше последните осем години от костите си. Заслужавало си бе. От началото до края, всичко. Дуомо беше мъртъв. Скайва - също. А Йонен, нейната плът и кръв, бебето, което отдавна би трябвало да лежи в гроба... "Малкото ми братче е живо." Момчето риташе, мяташе се, хапеше. Не ронеше сълзи за мъртвия си татко, а се гърчеше в нажежена до червено ярост. Мия бе живяла с убеждението, че момчето е мъртво отдавна, угаснало нейде във Философския камък заедно с майка ѝ и последната ѝ надежда. Но и да бе хранила някакви съмнения относно родството си с малкия, то кървавата ярост на детето го бележеше отвъд всяко колебание като син на майка ѝ.
– Йонен, чуй ме!
– Казвам се Луций! - писна той и гласчето му отекна в желязото.
– Добре, Луций, чуй ме!
– Няма! Ти уби баща ми! Уби го!
Жалост набъбна в гърдите ѝ, но Мия стисна зъби.
– Съжалявам, Йонен. Но твоят баща...
– Поклати глава, вдиша дълбоко.
– Виж, трябва да се махнем, преди да са източили арената. Ураганните дракони* ще минат оттук на път към морето, не разбираш ли?"
Из книгата