"25 март 1587 г. Близо до Плимът, Англия.
Робърт Вариан се промъкваше през старото гробище, протегнал ръце в мрака, докато криволичеше през лабиринта от гранитни и варовикови плочи. Свистенето на вятъра в дърветата изпълваше ушите му и той не за първи път усети да го побиват тръпки на безпокойство. Местните йомени без съмнение щяха да патрулират за дезертьори и предвид късния час, щеше да му е трудно да обясни защо е толкова далеч от пристанището.
Робърт вдигна очи към тъмните очертания на църковния шпил отляво и го проследи до самия му връх. Над него облаците препускаха по небето призрачно бели и разсейваха светлината на намаляващата луна. Той потърси пролука в редиците им и като видя една да се приближава, бързо наведе очи към земята. Миг по-късно лунната светлина засия през пролуката, огрявайки древните камъни. Тогава Робърт го видя на по-малко от десетина фута пред себе си. После тъмнината отново го погълна и той продължи да се препъва напред.
Протегнатата му ръка докосна студеното каменно изваяние и той заопипва бавно нагоре по извивката на едно ангелско крило. Намери рамото на статуята в човешки ръст, която се бе привела опечалено над един надгробен камък. Проследи ръката ѝ и спря, когато стигна до дланта на ангела. Това беше третото му идване от пълнолунието насам, а предишните бяха завършвали с разочарование. Пръстите му опипаха дланта на ангела и той се усмихна с облекчение, щом усети предмета, уловен хлабаво в нея. Беше малко дървено разпятие, грубо, сякаш набързо издялано. Робърт се озърна инстинктивно през рамо. Нито видя, нито чу нещо сред мрака и вятъра, и бързо върна разпятието в ангелската длан.
Тръгна към църквата, протегнал отново ръка пред себе си, докато не докосна северната стена. Обърна се на изток и излезе от църковния двор в полята оттатък. Погледът му бе привлечен от тъмната грамада на едно възвишение отпред, зад което облаците се скриваха, за да се появят после отново. Това беше пръстена могила, създадена от човешки ръце, а върху нея някакъв отдавна забравен народ бе построил примитивно каменно укрепление, сега в развалини. Робърт се заизкачва по склона и вятърът задърпа пътническото му наметало. Щом стигна до върха, спря. Пред него имаше порутена стена и той пристъпи на завет до нея. Воят на вятъра в ушите му отслабна.
– Sumus omnes. Всички ние сме - каза той в мрака на латински, език, който бе научил на младини и който се знаеше от всички образовани люде.
– In manu Dei. В Божиите ръце - дойде отговорът и Робърт се усмихна, познал този дълбок баритон.
Пристъпи напред и бе посрещнат от тъмния силует на нисък, набит мъж.
– Добра среща, отче - каза той.
– Робърт, ти ли си? - попита свещеникът.
– Да, отче - отвърна Робърт и посегна да хване ръката му.
– Не очаквах...
– Идвам от Плимът - обясни Робърт, като пропусна да спомене защо е бил на пристанището, понеже знаеше, че това ще ядоса отеца.
Той познаваше отец Блекторн от близо трийсет години, още откакто бе дошъл да живее в Бриксам на дванайсетгодишна възраст. Това бяха ужасни времена за Робърт, нов живот далеч от родния му дом в Дърам. От самото начало отец Блекторн беше станал негов приятел и момчето се бе вкопчило в сигурността на свещеническото постоянство, използвайки го като полярна звезда за ориентир в разбития си свят.
По-късно, когато момчето порасна, свещеникът стана негов изповедник. Робърт рядко имаше възможност да изпълнява това свещенодействие като моряк, защото прекарваше дълги месеци в плаване, но отдавна бе запаметил редицата от тайни места за среща, които се сменяха с изгрева на всяка нова луна, и тайните пароли, използвани от свещеника. Именно това знание го беше довело при плачещия ангел в гробището на църквата "Свети Михаил" на по-малко от две мили от Плимът и могилата зад нея, която се бе превърнала в място за богослужение на католиците.
– Ще изслушаш ли изповедта ми, отче? - попита Робърт и коленичи.
Свещеникът кимна, извади от джоба си един епитрахил и целуна дългата тясна ивица плат, преди да я окачи на врата си. Протегна ръка, за да я сложи върху главата на Робърт, а после започна да напява на латински. След няколко минути Робърт се изправи с успокоена съвест.
– Виждал ли си родителите ми? - попита той.
– Да - отвърна свещеникът, като се чудеше дали младежът наистина смята семейство Вариан за свои родители.
– Няма и два месеца оттогава. Добре са.
Робърт кимна, зарадван да чуе някакви новини. Бриксам беше само на двайсет мили от Плимът, но той не се бе прибирал вкъщи близо година, възпрепятстван от кариерата си, а сега и от призива на своя покровител. Приемният му баща, неговият чичо, Уилям Вариан, беше местен търговец от благороднически род. Преуспял човек, той поддържаше бизнеса си печеливш, като криеше католическата си вяра и за пред хората се придържаше към преобладаващата протестантска религия. Това беше опасна тайна, защото католиците бяха свързани с толкова много заговори за свалянето на протестантската кралица Елизабет, че вярата им се смяташе за синоним на измяна и чуждо влияние."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
