"— Още хиляда.
Гласът на непознатия прозвуча ясно и отчетливо, очевидно за да изрази недвусмислените му намерения пред тези двеста-триста души, насядали на позлатени столчета. В същото време бе достатъчно силен, за да достигне до водещия аукциона, застанал на подиума до Франси.
Когато го чу, несъзнателно младата жена се стресна и усети как тръпки пробягват по гърба ѝ. Може би защото през последните десет минути безуспешно се бе опитвала да откъсне мислите си от осветения със свещи павилион, където бе сервиран студеният бюфет.
Беше гладна; през целия изморителен ден бе хапнала набързо само един сандвич. Сега копнееше за салати и сьомга, ягоди и сметана.
На лейди Вейл бе хрумнала идеята да съчетае своя годишен благотворителен бал с модно ревю. Планът ѝ бе подет с такъв ентусиазъм от женския комитет, че тя дори се осмели да помоли дизайнера на дрехите да предостави някои от моделите си за аукцион. Като всички останали той установи, че е невъзможно да ѝ откаже.
Идеята се оказа добра, тъй като вече бяха събрали няколко хиляди лири, което беше почти двойно повече от миналогодишните приходи. Поради тази причина Франси трябваше да се появи отново във вечерната рокля, която бе показала по-рано.
Младата жена не беше особено въодушевена, когато разбра за ролята, отредена ѝ във вечерното забавление. Едно е да минаваш по подиума с гъвкава походка - в края на краищата през целия си живот Франси бе правила точно това, - но съвсем друго да стоиш там с усмивка на лицето, за която си сигурна, че става все по-измъчена и по-безжизнена с всяка изминала минута, докато напрежението сред наддаващите расте. Тя реши, че вече знае как са се чувствали робините, продавани на пазара, и това въобще не ѝ хареса. Но никой, който я погледнеше, не би могъл да предположи за какво мисли. За присъстващите сякаш бе оживяла от страниците на книга с вълшебни приказки, облечена в атлазена рокля с цвят на слонова кост, деколтето, на която бе украсено с напъпили рози, същите цветя обсипваха стегнатия ѝ корсаж. Косата ѝ изглеждаше още по-руса под светлината на прожекторите. Тъй като Франси беше достатъчно добра професионалистка, страничният наблюдател едва ли би предположил, че стойката ѝ се дължеше по-скоро на необходимостта да крепи диадемата на главата си, отколкото на царствената поза, подхождаща на роклята ѝ. Вратът я болеше от усилието, а мускулите на лицето ѝ бяха застинали в усмивка, но още по-лошо бе, че стомахът ѝ започваше да негодува от начина, по който го беше пренебрегвала през целия ден.
Но притежателят на гласа, който предизвика тръпките по гърба на Франси, я беше уловил да мечтае. Тя беше професионалистка, а професионалистите не мечтаеха.
Естествено предложението на непознатия предизвика вълна от предположения в залата, но може би имаше някаква грешка? Никой не наддаваше с повече от двеста лири, дори и най-богатите, а в залата имаше доста хора от тези среди.
"Знае ли какво прави този непознат участник, който толкова драматично е хвърлил ръкавицата?" - запита се Франси, като го чу да наддава още веднъж. Но гласът му бе уверен, със съвсем лека нотка на нетърпение, като на човек, който е решил какво иска и ще направи всичко, за да го постигне възможно най-бързо.
Не можеше да го различи в морето от хора пред себе си, но който и да бе той, беше успял да привлече вниманието на всички. Присъстващите, облечени във вечерно облекло, любопитно се озъртаха, опитвайки се да открият човека, превърнал това наддаване в гвоздея на вечерта. Коприна и тафта шумоляха, бижута проблясваха, отразени от кристалните полилеи; дори и лейди Вейл не можа да устои на обзелото я любопитство. Смарагдите ѝ хвърлиха зелени отблясъци, когато се извърна, опитвайки се да открие човека, така заинтригувал всички.
— Още сто.
Всички мечти за вечеря се изпариха от главата на Франси. Първият участник продължаваше борбата, отказвайки да се предаде толкова лесно. "Какво ли ще направи сега мистър Непознатият?" - запита се тя.
— Още хиляда - чу се невъзмутимият му отговор.
— Още сто.
— Седем хиляди и петстотин лири - обяви водещият, удряйки с чукчето си.
— И още петстотин.
Осем хиляди лири! Дори в света на Франси осем хиляди лири бяха много пари за атлазена рокля, дори тя да бе обект на благотворителността на лейди Вейл. Младата жена предположи, че тази рокля, която бе станала причина за такава упорита борба, ще бъде положена като трофей в краката на някоя девойка от присъстващите в залата, която ще я облече един-два пъти на някой и друг бал, след което ще я захвърли. От друга страна, ако раменете се покрият, а ръкавите се преправят, би се получила, прекрасна сватбена рокля. Да, може би за това бе предназначена. "Надявам се, която и да я получи, да бъде щастлива с нея" - помисли си тя.
— Продадено за осем хиляди лири.
Ударът с чукчето беше много силен. Из залата се разнесоха аплодисменти.
Франси наблюдаваше как към подиума се приближава някакъв висок и тъмнокос мъж. "Това би трябвало да е този безразсъден човек" - си каза тя, като го видя да си проправя път сред поздравления и завистливи потупвания. С един скок непознатият се озова пред нея. Светлините хвърляха отблясъци в тъмните му коси. След кратка пауза, докато пишеше и връчваше чека си, той се изправи лице в лице с нея. Оглеждаше я така, сякаш току-що я бе купил заедно с роклята. Франси срещна погледа му, учудена, че някой мъж би могъл да я гледа така. Очите му бяха пълни с обожание, със следи от смях в сините им дълбини, сякаш това бе шега, която само те двамата споделяха. За да избегне неловкото положение, тя направи дълбок реверанс, като с едната си ръка придържаше диадемата си, и се поклони с престорено смирение.
Не успя да прикрие възмущението си, когато чернокосият мъж протегна загорелите си ръце и я притегли в обятията си. Аплодисментите в залата станаха оглушителни, щом устните му докоснаха нейните в целувка, в която нямаше нищо престорено."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
