"Фриц Клайнман се размърда с потеглянето на влака, потрепервайки конвулсивно в минусовия вихър, ревящ над стените на открития товарен вагон. Сгушен до него, баща му дремеше изтощен. Около тях седяха неясни фигури, лунната светлина очертаваше бледите ивици на униформите им и костите на лицата им. Беше време Фриц да осъществи бягството си; скоро щеше да бъде твърде късно.
Вече беше осмият ден, откакто бяха напуснали Аушвиц за това пътуване. Изминаха първите шейсет километра пеша, подкарвани от есесовците, заедно с хиляди други затворници на запад през снега, надалеч от настъпващата Червена армия. Отзад на колоната от време на време се чуваха изстрели, тъй като онези, които не можеха да продължат, биваха убивани. Никой не поглеждаше назад.
После бяха натоварени на влакове, които да ги откарат в лагери по-навътре в територията на Райха. Фриц и баща му успяха да останат заедно, както успяваха винаги досега. Местоназначението им беше Маутхаузен в Австрия, където СС щеше да изпълни задачата да изстиска последните остатъци от сили от затворниците, преди окончателно да ги избие. Сто и четиридесет мъже бяха натъпкани във всеки вагон с отворен покрив в началото се налагаше да стоят прави, но тъй като дните минаваха и студът ги убиваше, постепенно стана възможно да седнат. Труповете бяха подредени в единия край на вагона, а дрехите им бяха взети, за да стоплят живите.
Може и да бяха на ръба на смъртта, но тези затворници бяха късметлиите, полезните работници повечето от техните братя, сестри, съпруги, майки и деца бяха убити или принудени да маршируват на запад, докато не умрат.
Фриц беше още момче, когато кошмарът беше започнал преди седем години; той беше възмъжал в нацистките лагери, като се учеше, съзряваше, устояваше на натиска да се откаже от надеждата. Той беше предвидил този ден и се беше подготвил за него. Под лагерните си униформи той и баща му носеха цивилни дрехи, с които Фриц се беше сдобил благодарение на приятелите си от Съпротивата в Аушвиц.
Влакът беше отминал Виена, града, който някога бе техен дом, след това беше свил на запад, а сега се намираха само на петнайсет километра от местоназначението си. Бяха отново в родината си и след като се освободяха, можеха да минат за местни работници.
Фриц беше отлагал момента, притеснен за баща си. Густав беше на петдесет и три години и бе изтощен цяло чудо беше, че бе оцелял досега. Сега, когато дойде моментът, той не можеше да направи опит за бягство. Силата вече го беше напуснала. И въпреки това той не можеше да лиши сина си от шанса да продължи да живее. Въпреки че болката от раздялата след толкова много години, в които си помагаха взаимно да оцелеят, щеше да е унищожителна, той призова Фриц да си тръгне сам. Фриц го помоли да дойде с него, но това не беше добра идея. "Бог да те пази – каза баща му. Не мога да дойда, твърде слаб съм."
Ако Фриц скоро не направеше опит, щеше да стане твърде късно. Той се изправи и се преоблече, като се отърва от омразната униформа; след това прегърна татко си, целуна го и с негова помощ се изкатери по хлъзгавата странична стена на вагона.
Ударът на вятъра при минус двайсет градуса го зашемети. Той тревожно погледна към съседните вагони, заети от въоръжени охранители от СС. Луната беше ярка оставаха два дни до пълнолуние, издигаше се високо и придаваше призрачен блясък на снежния пейзаж, на фона на който всяка движеща се форма щеше да се вижда ясно.1 Влакът избуча, достигнал максималната си скорост. Като събра цялата си смелост и се надяваше да има късмет, Фриц се хвърли в нощта и във вихрещия се, смразяващ въздух."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 6 гласа
