Петте спирки на сърцето. Разкази

"Разказите на Мира Папо приличат на поеми. На задъхани, дълги стихотворения. Тоест - в тях има музика. Обикновено разказите разказват случка. Нейните по-скоро описват вълнение. Така приказно фантастични са, че героите понякога политат и островръхите им обувки се реят пред очите на околните.

Виждали ли сте кутията за богатства на момиче с фантазия? Ето така изглежда този сборник - като кутия за богатства: всякакви скъпоценности, които докосват сърцето. Богатство не е това, което можеш да сложиш в джоба си, а това, което ще накара сърцето ти да бие учестено. Любовта, значи, е богатство. Е, в книгата на Мира има много от това богатство. То искри. Понякога любовта е грешна. Понякога просто е сътворена във фантазията. Но кога ли любовта е грешна? Никога - това е отговорът на Мира. Или поне аз така го усетих. И тъгата е богатство - тя също е вътре - неописуема, тъмна, като измъкната от дъното на някакъв друг свят... но също е нужна. Тя е тъмносиньото, на чийто фон златото на любовта блести по-силно.

Мира Папо е майстор не на историите, а майстор на мелодиите. Тя повтаря цели пасажи, за да получи този прекрасен ефект на рефрена, точно като в любимите песни. Четейки, човек започва да си тананика. Също така, приличат на картини тези разкази. На тези картини, в които с една осъзната и борбена наивност художникът е положил предимно ярки цветове и често има не едно, а няколко слънца.
Мира Папо е страстен писател. И честен писател. А за мен това означава едно: тя е добър писател."
Калин Терзийски

"Кралицата на въздишките

Крепейки в ръка пластмасова чашка с горещо кафе, ти слезе величествено по стълбите на кварталното кафене, кралице, и продължи напред по улицата, оставяйки след себе си невидима диря от ухание на кафе и мечти. Кралицата на въздишките.

Когато грациозно мина покрай продавача на вестници, той вдъхна дълбоко уханието ти на жена и върна по-голямо ресто на случайния клиент. Усети се, но махна с ръка, последвал те с всичките си сетива, без да мърда от своята кабинка-затвор. Някой ни държи изправени, когато сме паднали, защото търговецът на бижута от Китай, когато ти се изравни с неговата сергия, изведнъж разбра от колко дълго време е мъртъв по блаженството, което изпита от случайния ти поглед, кралице. Последва те с очи на просяк, скимтейки и триейки гръб по ъглите на живота. Ти не го забеляза, кралице. Както не забеляза и мъжете, насядали в своите магазинчета по протежение на цялата улица. Един след друг, ти подмина часовникаря и неговите часовници-кукувици, телевизионния техник и неговите слепи телевизори, онемели от отвертката, с която бърникаше в душите им, не забеляза хлебаря, излязъл отвън да пуши, а само усети тъжното ухание на хляб, не забеляза продавача на бельо с розовите жартиери на жена му, скрити под панталона, цветаря и неговите рози с цвят на шампанско, зарзаватчията, който предлагаше осолена моруна, змиорки и калмари, гарнирани с домати, лук, много чесън и копър... Каква тъга! Като на театрална сцена! Ти ги подмина всичките, отнасяйки със себе си техните въздишки, погледи и желания. Отне им цялата мъжественост, кралице, без да желаеш нещо, без да си купиш роза или осолена моруна, без да отвърнеш на нито една усмивка или поздрав, понесла кафето пред себе си, все едно държиш броеница, с която отброяваш сълзите им, ти премина цялата улица и отнесе въздишките на тези, по своему горди мъже в залеза на тяхното самотно битие.

Жестока си, кралице! Днес си по-величествена от всякога. Толкова си самотна и студена. Стъпките, които оставяме по пясъка, изчезващи почти мигновено, изтрити грубо от поредната вълна, напомнят за краткостта на нашето битие. Само отчуждението и тъгата ти са безсмъртни и величествени като теб самата. Не си невинна вече, но не си и обиграна. Очите ти те из дават. Тяхната изразителност пронизва самотника и в гърдите му запърхва птица с пречупени криле. Твоят часовник, отмерващ разпадането на още една клетка в тялото ти с всяка минута, е спрял, кралице. Почти виждам как стрелките му се завъртат назад със скърцане и ти отново си вярна и сама. Скриваш се в своето магазинче-книжарница, потърсила убежище сред необятната пищност от книги, речници, химикалки, пожълтяла хартия, моливи, флумастери, отдавна изсъхнало мастило в стъклени шишенца, сувенири, свещи, тамян, кръстчета, библии, звънчета, тоалетна хартия, носни кърпички, огледала и броеници - едно тъжно великолепие, щедро разхвърляно по всевъзможни рафтове и масички из целия магазин. Сливаш се неусетно с всичко това и тогава вече, спокойна в своето величие, сядаш в креслото-трон, определено само за теб.

Кралице, очите ми не те виждат. Заслепен съм от японското ветрило, окачено на стената и от пауновите пера във вазата. Не е необходимо да се криеш, ти си недосегаема в своето целомъдрие. Единственият прозорец на магазинчето е закрит с овехтяла географска карта на света и вътре цари полумрак. Можеш да запалиш лампата и нейната студена луминесцентна светлина ще разкрие на заблудилия се клиент тайни от твоя живота. Никога не палиш лампата, предпочиташ, скрита за очите на другите в мрака на магазинчето, да наблюдаваш пъстрия живот отвън, на улицата."
Из книгата