"Ако направиш бъчва от бял дъб - това е дом, ако направиш вино от бял дъб - това е жена. Има хиляди любови без адрес, но няма нито една без тяло.
Лозарите изсипаха кошовете с грозде в дървените корита. Момите стъпиха боси-боси на проснатите пред кръчмата черги. Дъртушите взеха да им мият краката. Обливаха ги, припявайки: "Сега пукат зърната, утре пукат мъжете".
Вдигнали фусти, девойките с грейнали лица се завъртяха около себе си - стариците хубаво да им изтрият глезените чак до блесналите от водата прасци. Младите им гърди зазвънкаха като ударени едно в друго котлета.
Златидол се стаи, както ставаше всяка есен. Девиците затанцуваха върху зърната и върху разпукнатите блянове. Момците зяпаха ей така, без да се взират, понеже сърцата им бяха втренчени в прасците на жените още от полунощ, когато се мятаха в постелите и от луната се точеха сокове. Сънуваха как крачетата бъркат в небето като медни черпаци. Как хиляди пръски изскачат от коритата, за да изплетат дантелените им безсъници, а на сутринта, боже!, нямаха сили да се погледнат един друг, за да не разкрият тайните си видения.
Момите подскачаха в дървените корита до изнемога. Волни струи целуваха пръстите им - ах, как ги целуваха! Кипналият танц - на-на-на! - преливаше по мегдана. Шмугваше се из сокаците, в мазите, в най-тъмните ъгли, където си живееше цяла година.
Мазгала едва удържаше момците да не хукнат към реката, където девойките ще нагазят песъчливия разлом, за да се измият. Някоя все ще си вдигне робата над коляно и зяпачите, спали-недоспали, укрити под върбите, ще пощръклеят. От мъзгата ще проблесне светкавица. Ще ливне червен дъжд с дъх на памид и вместо капки от небесната вис ще се впуснат гроздови семки. Ще зашибат храстите, клюмналите брези, мощните смърчове. Златидол ще отвори дяволските си, пълни с проклятия пазви - семките ще натежат досущ куршуми и старците ще имат сили само да си спомнят.
Тогава, някъде преди залез, майките ще опънат чаршафите - никой да не гледа как се мият девиците. Ще ги завият като пашкули, ще им наденат обущата, чехлите, галошите, коя какво има, и после вкупом ще поемат към Златидол. Момите пак ще се смеят, от гърлата им ще шурти вино, а Мазгала ще ги следва със зареден револвер. Да ги пази някой полудял от нега да не се хвърли в нозете им, че да ги напие, понеже глезените на танцувачките в грозде са чаши с гъмза. Никой няма право да пипа изкъпаните жрици, за да не развали виното. Те са девици, трябва да не са познали ласка, да са чисти и тихо да бълбукат, както тихо бълбукат бъчвите.
Мазгала, мъж на има-няма трийсет години, затова носи зареден наган: да гръмне на минутата всеки, който се промъкне да докосне чучура и да отлее, преди ширата да кипне. Смята се, че ако някой отвори канелката на още неуталожено вино, ще му вкара вампирски мерак. Виното не е като крадната мома: девойката рано или късно ще му постеле на крадеца, а виното няма чаршафи, затова не може да легне.
Мазгала не искаше да повярва, че всеки набег намира ответ, че вампирите тайно са нагостени от мераците, че девойките се мятат в постелите като момците. Едва удържат да не изпреварят виното си и чак като се разпукнат хилядите зърна, чак тогава си разкопчават пазвите. И почват да пращат отговори на вампирските погледи.
Мазгала нищо не чува освен шепота на виното, което трепка като моминска гръд, аха да се спука, понеже отвътре има такъв кипеж, че само устни могат да го поемат.
Така беше до това лято, когато в градчето се яви Даскала. Мустаклия от Търново Сеймен, с лилави зеници, удължени ириси и глас-гъдулия. Разделено на две - на мъжка и на дамска одая, вирнатото над селото училище стърчеше досами църквата. Някога строено там, та да се почете знанието повече от вярата.
Мазгала, който гънеше накиснати в реката ребра от бял дъб за бъчвите и снаждаше железните обръчи с нитове, усети, че Даскала ще напълни школото, че хлапетиите ще влязат в стаите, за да се унесат от учението, най-вече от гласа на Даскала, понеже човек колкото повече научава, толкоз по-напевен става. Умният свири на цял оркестър, само простият духа гайдата и ручилото му посинва ребрата.
Щом го зърна, Мазгала отсече: новият учител ще събере в школото не само момците, а и момите. Девойките ще се замятат в думите на Даскала, защото са постѐли. Чаршафи от речни къдели. Какъв напевен глас! Щом го чуеш, ти идва да си разпукнеш сънищата.
Даскала имаше плътни като стакан устни. От гърлото му клокочеше омая и девойките взеха да се напиват по стоборите на къщата над ковачницата, където се засели пришълецът от Търново Сеймен: придойдат по ранна луна и увиснат пияни-заляни по стоборите, откъдето майките им ги берат като дюли. С толкова дъх.
Златидол заприлича на раздухани сънища. Любовта към Даскала се вмъкна във всяка къща с мома. Вместо тъмни нощи се проснаха чаршафи от памук. Бащите се изплашиха, понеже губеха работна ръка. Тази масова обич направи дъщерите мечтателни, а мечтанието е лениво. Майките се тревожеха от друго: чуваха как щерките танцуват с виното. Въздишат, подскачат в съня си, тъпчат гроздове, пък като заголят колене в постелята, тканите от парцали завивки започват да горят.
Всички видяха колко малко багаж свали от талигата Даскала. Три бохчи, грамофонна кутия със стърчаща дръжка, овързан с канапи юрган, който така атлазено прониза Златидол, че над къщите профуча светкавица, както профучава конски табун през полето.
Бащите заредиха манлихерите, братята наточиха ножовете, а сънищата на девойките си наточиха струните. Златидол взе да заспива върху атлазени безпокойства. Едно, че юрганът на Даскала още бляскаше – забрави го на простора, защо не го прибира, мамка му!, второ, по-важно, така заблестяха и зениците на дъщерите. По някое време, тъкмо да затанцуват в коритата с гроздови чепки, старите видяха, че на всички моми очите са лилави.
Даскала, я имаше двайсет и пет, я не, чувстваше полудата и я държеше отвън. Най-много да му събори оградата, толкова!
Съзнаваше, че ако си позволи едно предпочитание, ще подпали градчето. Той сам ще изгори. Понеже физичните величини нямат предел: някои учени затова превръщат физиката във философия, а Златидол не знаеше какво е философия, понеже от памтивека имаше само биография.
Мазгала изсумтя в кръчмата: Много знание, много мързел, дявол да го вземе! Момците сведоха глави и не помръднаха. Бяха озлобели от завист. Бяха прокудени от собствените си надежди."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
