Добрият старец Гавриил

Оригиналният текст е издаден с благословението на Светейшия и Всеблажен Католикос-Патриарх на цяла Грузия Илия II. Българското издание в превод на Мила Игнатова се публикува с благословението на Негово Преосвещенство Велички епископ Сионий - игумен на Бачковската и Троянската света обител. Автор на акатиста, включен в изданието, е йерей Арчил Миндиашвили, духовно чедо на стареца Гавриил.

"Светият Божи угодник архимандрит Гавриил е не само велик застъпник пред Бога, но заедно с това и образец за нас хората, живеещи на земята. Целият му живот беше огромна любов и грижа за ближния. Това продължава и след неговата блажена кончина. Тази книга е плод на любовта, която старецът Гавриил непрестанно излива върху всички, които се обръщат към нето. Тя е израз и на скромна благодарност към светеца от мене, недостойния и грешен неин автор, Константин Церцвадзе.

Всеки път, когато поглеждам усмихнатия благ образ на стареца Гавриил, ясно си спомням онзи ден, когато за пръв път се "срещнах" с него. Беше отдавна. През 2003 година от Западна Грузия ходихме на екскурзия в Мцхета. Спомням си, че държах баба за ръка и не се отделях от нея, понеже се боях да не се загубя. Когато на гроба на стареца видях голямо множество хора да свалят кръстчетата и пръстените си и да ги слагат върху пръстта, се учудих и попитах кой е погребан там. Отговориха ми, че там лежи старецът Гавриил, който обича всички и особено децата, и върши чудеса за слава Божия. Помня, че изтичах при могилата, паднах на колене и казах на стареца: "Колко е хубаво, че те има. Уча се добре, не оскърбявам родителите си. Колко си добър! Царство ти небесно, дядо Гаврииле!" Тогава не можех и да си представя, че ще имам щастието първо да бъда преводач на книгата за него на руски език, а след това и автор на филми за стареца.

Но, както се казва, неведоми са пътищата Господни.
Въпреки множеството изпитания, книгата все пак излезе на бял свят и донесе голяма надежда на много вярващи. Толкова чудеса извърши с мен старецът и с толкова забележителни хора ме събра!

Старецът Гавриил водеше народа към Бога по своеобразни начини. Мнозина поучават: Христос е постъпвал така и вие правете същото, обичайте се един друг, но вършат това само на думи. А старецът постъпваше по съвсем друг начин. Той даваше практически уроци за деветте блаженства и десетте заповеди, а най-вече - за любовта към Бога и ближния!"
Константин Церцвадзе

"Как не можах да се разделя с преподобни Гавриил.

Веднъж момичетата от хора при храма Тадзари в Тбилиси, посветен на "Св. великомъченица Варвара", ми подариха икона на особено почитания в Грузия преподобни Гавриил Ургебадзе, както и аджика от тбилиския пазар. Аджиката скоро изядохме заедно с едни приятели-монаси, а иконата занесох вкъщи. Молитвен кът с кандило в дома си нямам. Сложил съм иконите си на една полица в библиотеката и тя цялата отдавна е напълно заета.

Ето преподобни Пафнутий, Боровския чудотворец, подарък от братята на манастира; тук е св. праведен Симеон, подарък от Верхотурие; а това е старинна икона, останала ми в наследство от моите предци. Тук са иконите на преподобни Серафим от Дивеево, преподобни Сергий Радонежки от Троицко-Сергиевата лавра и на преподобни Далматий Исетски, при когото ходя да си посрещам рождения ден в деня на неговото прославяне. Има също икона на св. Игнатий Брянчанинов, която моят духовен отец ми даде като благословение за литературни трудове. Има икона на Пресвета Богородица от Света гора - Атон, както и много други икони. С всяка една от тях е свързана някаква история. Всяка икона ми напомня светите места, в които съм се удостоил да отида, напомня ми за хората - забележителни, искрено вярващи хора, които съм срещнал при тези светини. Когато се моля, споменавам тези хора, така както и те някъде далеч споменават мен; моля се пред иконите, които те са ми подарили. Всички икони са ми скъпи и любими. Погледна Валаамската Света Богородица и се моля за приятеля си от детството, атонския монах Андрей, който някога беше послушник във Валаам. Въздишам пред Абалакската Богородица и си спомням за отец Зосима, който сега е духовник на Тоболската семинария и с когото ходехме на литийни шествия около манастира.

Така за иконата на преподобни Гавриил не се намери място и реших да я занеса в храма, както неведнъж преди съм постъпвал в такива случаи. Вечерта извадих иконата от шкафа, сложих я до главата си и легнах да спя. Сутринта ставам и си казвам правилото, а след това трябваше да ходя на служба (беше неделя). Чета си молитвите, моля се, но и вътрешно си вземам довиждане с преподобни Гавриил. Когато свърших молитвите и понечих да сложа иконата в чантичка, за да я занеса в храма, изведнъж разбрах, че не мога да се разделя с нея. И то не защото ми се свидеше. Иконата беше обикновена, евтина. Погледнах я за последен път и като че ли нож прободе сърцето ми, сякаш се готвех да направя нещо недобро. Но какво недобро може да има в това да занесеш икона в храма?

Това беше единствената моя грузинска икона, благословена от земята, на която са живели предците ми, където са се венчали родителите ми и където съм се родил. Това беше икона на светията, който се е разхождал по улиците, по които съм се разхождал и аз, и който си приличаше като две капки вода с дядо ми, братята и съседите ми в Дигоми. Изведнъж почувствах, че да подаря тази икона, бе все едно да захлопнеш вратата на грузински монах, който ти е донесъл бъклица осемгодишно вино от дядо Миша.

И си казах: на никого няма да те дам, преподобни отче Гаврииле! В моя дом ти си моят най-скъп гост след Христос и моят дом е и твой! Ти си дошъл при мен от нашия роден Тбилиси и с теб дойде живата детска вяра на великите грузински светии, древни като самата земя. Дойдоха намолените храмове и пронизващите сърцето грузински песнопения, от които сълзите текат сами, а сърцето полита право към небето. Отче Гаврииле, дай ми да умия нозете ти и благослови този дом с твоето присъствие!

И веднага се намери място за иконата - отдясно на масата, на която работя. Пиша сега тази статия, а преподобни Гавриил ме гледа да не напиша нещо излишно. Отдавна имах нужда от добър редактор, който да разбира неспокойната грузинска душа. И ето, че Бог ми изпрати редактор, и то какъв! Всяко издателство би завидяло за него.

А в храма никой не очаква от мен икони, там имат достатъчно. В храма Господ очаква от мен само сърцето ми. Доверчиво, горящо и живо. Такова, каквото е имал преподобни Гавриил...
Денис Ахалашвили"
Из книгата