"Квантова относителност
За пръв път от може би десетилетия се чувстваше толкова бодър сутрин. Някъде от далечните времена, преди да се появи онази ужасна болест, която го прикова към инвалидния стол до края на дните му. Която отне първо ръцете и краката му, после всеки един мускул, после дори говора и го остави затворник с огромните си мечти в най-ужасяващата клетка. Но днес някак, неясно защо, се чувстваше бодър. Намираше се на леглото си, столът беше до него, след малко ще повика сестрата да му помогне да се пренесе в него. Но странно чувство. Не влезе сестрата. Влезе съвсем непознат човек. Но с напомнящи нечии черти, за които не можеше да се сети.
– Добро утро, господин Хокинг, добре ли се наспахте, как се чувствате днес? - попита той.
Стивън не разбра какво точно се случва, тъй като уредът за говорене не му бе поставен и той нямаше как да отговори. Нима този човек не знаеше кой е той, нима не виждаше стола.
– А, столът, говорещият компютър. Извини ме, Стивън... - онзи направи някакво движение с ръката, след което той се повдигна от леглото и мигновено се озова в стола. С прикачена цялата техника. Вече можеше да отговори.
– Какво става тук, кой сте вие? - попита той. След това добави и логичния за всеки физик въпрос – Нима вече са открили антигравитацията? Как точно аз да пропусна...
Човекът се усмихна, задържа за малко отговора се, после каза:
– Стивън, ситуацията малко се промени. Само след час ще знаеш всичко, и то е много повече отколкото си представяш. Но е нужно да стане постепенно. За твое добро... И, да... антигравитацията отдавна е открита. Но в случая тя няма нищо общо с преместването ти от леглото в стола...
Учуденият учен - едно от най-големите имена на двайсет и първи век, се огледа. Дали сънуваше, какъв беше този разговор. Стаята беше същата, в която си легна снощи. И как го преместиха от леглото в стола? Някакво ново устройство освен да му бяха донесли. Погледна около леглото, нищо не видя. Съвсем обикновено легло... В този момент се вцепени! Как разглеждаше това легло, как можеше да разглежда стаята? Та той бе парализиран. Дори погледът му трудно се движеше. Той бе затворник на тялото си. Как местеше погледа си? И едва сега се усети, че дори никой не бе сложил очилата му. Гледаше направо с очи като на осемнайсетгодишен. Всъщност, той и на осемнайсет вече беше с очила, така че това очевидно не беше той...
– Аз виждам... Доста добре виждам... И това сигурно няма връзка с антигравитацията... - поне чувството за хумор още беше същото.
– Да, със сигурност няма връзка... - каза онзи – Тук нито гравитация, нито антигравитация са ни нужни...
Стивън го погледна, опита се да го фиксира, да разчете нещо по лицето му.
– Тук? Къде се намираме?
Онзи приседна на освободеното легло.
– Г-н Хокинг, първо да ви се представя - аз съм професор Нютон. И се възхищавам на всичко, което сте постигнали в живота си. И на начина, по който сте го постигнали...
– Професор Нютон? Не ви познавам. Но имате страхотно име. Него го познавам...
Професорът се усмихна.
– Всеки трябва да познава тези преди него, за да стъпи върху раменете им, да отскочи нагоре, и да бутне тях надолу...
Нютон очевидно не отстъпваше по чувство за хумор. Хокинг се засмя с глас. С глас.
– Всъщност вече усети, Стивън. Нямаш нужда от синтезатора за реч. Можеш да говориш и сам... - каза онзи, очевидно за малко превключил на "ти", и натисна бутона за изключване.
Стивън не се почувства ням. Но със сигурност се почувства още по-объркан.
– Професор Нютон, аз съм учен от десетки години, разбирам физика и математика, логика и философия. Но признавам, че не разбирам какво става тук. Всъщност, вече не разбирам и къде съм, съмнявам се, че това е домът ми...
– Стивън, това е домът ти, ако искаш можеш да останеш тук вечно. Изборът е твой...
– Бихте ли говорили малко по-бързо и да ми обясните какво става. Любопитството е присъщо на човека, а на учения - десеторно... - насочи въпроса направо към центъра Хокинг.
Онзи отново се замисли, дали мислеше или си придаваше важност, не се разбираше, но не отговори веднага.
– Мога да говоря и бързо и след десет секунди да знаете всичко. Но трябва да стане постепенно - в рамките на час... - каза Нютон, минал отново на "Вие". Явно се опознаваха и щеше да е ту така, ту обратно.
– Даваха ми часове и дни живот, изкарах половин век. Ще имам търпение за един час. Но нека започнем все пак с това, което трябва да знам. Или което вие считате, че трябва да знам. Бих ли могъл да попитам все пак, къде е сестрата и защо вие сте тук, а не е тя?
Нютон го погледна строго, после каза пак в по-официален тон:
– За сестрата сега няма да говорим. Тя не е толкова важна. Ще научите и за нея. Но прав сте, да започваме. На първо място, нали сте виждали как изглежда Исак Нютон?
– Снимки от негово време няма, но има няколко нарисувани портрета...
– Погледнете мен, представете си сър Нютон, без онази старинна перука, в костюм и с вид на човек от двайсет и първия век...
Стивън погледна отново към професора, съсредоточи се, действително имаше известна прилика. Но то при прекомерно съсредоточаване, можеш да откриеш прилика с всеки.
– Приличате си малко. Трябва да сложите перуката, за да съм сигурен... - отвърна Хокинг, а Нютон се разсмя. След което смени напълно темата.
– Стивън, ако имаш един единствен въпрос към учен от двайсет и пети век, той какъв би бил? Имаш един единствен въпрос?
– Едва ли бих го задал на учен от седемнайсети век... - отговори той.
– Да, весело ни е тук, признавам че се радвам че избраха мен да дойда. Но сега съм дори щастлив... - каза Нютон, и повтори – Кажи, кой е въпросът?
– Едва ли има нужда да го задавам. Всички го знаят. Аз съм учен и целият си живот търсих отговор. Бих попитал, намерен ли е този отговор...
– Ето че напредваме. Напредваме към този толкова важен първи час. Отговорът, Стивън е, че въпросът ти има отговор - да успяха да примирят Теорията на относителността и Квантовата теория. Съществува Теорията на всичко, макар че се оказа, че то далеч не е всичко. Нови въпроси възникнаха. Но да, Стивън, ако бяхме в двайсет и петия век, щях да ти отговоря, че съществува нова теория, наречена Квантова относителност, която обедини Айнщайн с останалите велики умове на своето време, с които се беше поскарал..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа 
