"‒ Какви цигани?
‒ А че каквито ходят по панаирите.
‒ Да, в Москва...
‒ Е, това е хубаво. Обичам циганите, дявол да го вземе, обичам...
И очите на Пьотър Петрович блеснаха с буйна веселост. Но изведнъж той се завъртя на пейката, после се замисли, наведе глава и протегна към мене празната чаша.
‒ Налейте ми от вашия ром - каза той.
‒ Но чай няма вече.
‒ Нищо, така, без чай... Ех!
Каратаев хвана с две ръце главата си и се подпря с лакти на масата. Аз мълчаливо го гледах и очаквах вече ония сантиментални възклицания, дори ония сълзи, на които е тъй щедър пийналият човек, но когато той дигна глава, мене, да си призная, ме порази дълбоко тъжният израз на лицето му.
‒ Какво ви е?
‒ Нищо... спомних си миналото. Един анекдот...
Бих ви го разказал, но неудобно ми е да ви безпокоя...
‒ Моля ви се!
‒ Да - продължи той с въздишка, - има разни случки... Дори например и с мене. Ето, ако искате, ще ви разкажа. Впрочем не зная...
‒ Разкажете, любезни Пьотър Петрович.
‒ Добре, макар че то таквоз... Ето, видите ли - почна той, ‒ но аз наистина не зная...
‒ Е, стига, любезни Пьотър Петрович.
‒ Хайде, добре. Та ето какво, така да се каже, се случи с мене. Живеех си в село... Не щеш ли, хареса ми една мома, ах, ама каква мома беше... хубавица, умница, пък колко добра! Казваше се Матрьона. Но беше проста мома, тоест, вие разбирате, крепостна, просто слугиня. Пък и не моя, а чужда - ето кое беше лошото. Та аз я обикнах - такава история, знаете, - пък и тя мене. И почна Матрьона да ме моли: да съм я откупил от господарката; пък и аз самият вече мислех за туй... А господарка ѝ беше една богата, страшна бабишкера; тя живееше на петнайсетина версти от мене. Е, и ето в един, както се казва, прекрасен ден аз заповядах да впрегнат тройката във файтончето - средният ми кон беше раванлия, азиатец необикновен, затова и се казваше Лампурдос, - облякох се по-хубаво и отидох при Матрьонината господарка.
Пристигам: голяма къща, с пристройки, с градина... При завоя Матрьона ме чакаше, искаше да заговори с мене, но само ръка ми целуна и се отстрани. Та влизам в антрето, питам: "Вкъщи ли е?..." А един висок лакей ми казва: "Как ще заповядате да доложа за вас?". Аз казвам: "Доложи, братле, че помешчикът Каратаев е дошъл да поговори по една работа". Лакеят отиде; аз чакам и си мисля: какво ли ще стане? Ще вземе да поиска, проклетницата, страшна цена, нищо, че е богата. Петстотин рубли сигур ще поиска. Ето, най-сетне лакеят се върна и казва: "Заповядайте." Влизам след него в гостната. Седи в кресло мъничка жълтичка бабичка и мига с очи. "Какво обичате?" Аз отначало, знаете ли, сметнах за нужно да кажа, че значи, приятно ми е да се запозная. "Вие грешите, аз не съм тукашната стопанка, а нейна роднина... Какво желаете?" Аз веднага ѝ отвърнах, че трябва да поговоря със самата стопанка. "Маря Илинична не приема днес: тя не е добре... Какво обичате?"
Няма как, помислих си, ще ѝ обясня работата. Бабичката ме изслуша. "Матрьона ли? Коя Матрьона?" - "Матрьона Фьодоровна, Куликовата дъщеря." ‒ "На Фьодор Кулик дъщерята... че отде я познавате?" ‒ "Случайно." ‒ "А знае ли тя вашето намерение?" ‒ "Знае"- Бабичката помълча. "Ще я науча аз нея, негодницата!..." Аз, да си призная, се зачудих. "Но защо, моля ви се!... Аз съм готов да платя за нея, само благоволете да определите сумата". Дъртата вещица току засъска: "Ама пък намерили сте с какво да ни учудите: много са ни притрябвали вашите пари!... А нея аз ще я науча, ще я науча... Ще избия глупостта от главата ѝ." Закашля се чак бабичката от злоба. "Не ѝ ли е добре у нас, какво?... Ах, проклетница недна, прости, Господи, моето прегрешение!" Аз, да си призная, кипнах: "Защо заплашвате бедното момиче? Та какво е виновно то?"
Бабичката се прекръсти. "Ах ти, Господи мой, Исусе Христе! Та нима аз не мога да се разпореждам със слугините си?" ‒ "Че да не е тя ваша!" ‒ "Е, за това вече Маря Илинична знае; не е ваша работа, господине; а пък на Матрьошка аз ще ѝ дам да разбере чия слугиня е." Аз, да си призная, едва не се хвърлих върху проклетата бабичка, но си спомних за Матрьона и отпуснах ръце. Уплаших се така, че думи нямам да го изкажа; почнах да моля бабичката: "Вземете, казвам, колкото искате." ‒ "Но защо ви е тя?" - "Харесва ми, майко; влезте в моето положение... Позволете да ви целуна ръчицата." И целунах ръката на тая вещица! "Е - изфъфли вещицата, ‒ ще кажа на Маря Илинична; както тя заповяда; а вие елате след два дена."
Върнах се вкъщи в голямо безпокойство. Започнах да се досещам, че зле подхванах работата, напразно ѝ позволих да забележи моето разположение, но се сетих вече късно. След два дена отидох при господарката. Заведоха ме в кабинета. Цветя много, наредба отлична, тя седи в някакво чудно кресло и главата си облегнала назад на възглавницата; и предишната ѝ роднина беше тук, пък и още една съвсем руса госпожица със зелена рокля, кривоуста, компаньонка сигурно. Бабичката изгъгни: "Моля, седнете". Седнах. Почна да ме разпитва на колко съм години и къде съм служил, и какво възнамерявам да правя, и все така отвисоко, важно.
Аз отговарях подробно. Бабичката взе от масата една кърпичка и помаха - помаха пред лицето си... "На мене, казва, ми докладва Катерина Карповна за вашето намерение, докладва ми, казва; но аз, казва, съм си сложила като правило: да не пускам хората от служба... То не е и прилично, пък и не струва за една порядъчна къща: това не е редно. Аз вече се разпоредих, казва, няма защо повече, казва, да се безпокоите." ‒ "Какво безпокойство, моля ви се... А може би Матрьона Фьодоровна ви е нужна?" - "Не, казва, не ми е нужна." - "Тогава защо не искате да ми я отстъпите?" - "Затова, защото не искам; не искам и туйто. Аз вече, казва, се разпоредих: тя ще бъде изпратена в едно село в степта." Сякаш гръм ме удари. Бабичката каза две думи на френски на зелената госпожица и тя излезе. "Аз, казва, съм жена със строги принципи, пък и здравето ми е слабо; безпокойства не мога да понасям. Вие сте още млад човек, а аз вече съм стара жена и имам право да ви давам съвети."
Из книгата