"... награда. Успехът, който постигнах в конкурса на вестник "Призив", неволно ме накара да помисля за писателска дейност, но кръвта ми беше още твърде гореща за уседнала работа. Всъщност за момента се въздържах от литературни занимания, ако не се броят два-три опита да напиша за същия този вестник някакви злободневни статии, които редакцията побърза веднага да отхвърли. Извървях пеша всички щати на Америка, от Калифорния до Бостън, нагоре и надолу, и се върнах на Тихия океан през Канада. Дълго време се намирах под силното впечатление на достойнствата и благородството на труда и си изработих трудова дисциплина, пред която евангелските химни бледнееха. "Трудът - това е всичко. Той е пречистване и спасение" - мислех си аз. Не можете да си представите колко се гордеех в онези години от добросъвестно изпълнената си работа през деня. От огромните, открити пространства на Запада, където рядко се срещаше човек и където работата търсеше работника, отидох в претоварените работнически центрове на източните щати, където хората бяха някакви дребни същества и, изплезили език, по цял ден тичаха в търсене
Започнах да гледам на живота от съвършено различна гледна точка. Заклех се, че никога повече няма да се занимавам с физически труд, ако към това не ме тласне крайната нужда и оттогава само това правех - стараех се всячески да избягвам физическия труд. На 19 години се върнах в Окланд и постъпих във "Висшето средно училище", в което се издаваше обичайното училищно списание. Пишех разкази за него, по-точно спомени за морските си впечатления и описания на странстванията ми пеша. В училището останах точно една година, припечелвайки средства като портиер. Страшно ми се искаше да получа университетско образование и за да се издържам, докато бях студент, работех в пералнята и пишех. Но отново не издържах на натоварването и напуснах университета, без да го завърша. Продължих да работя в пералнята, да гладя ризи и прочие, а в свободното си време пишех. После зарязах пералнята и започнах само да пиша, да живея и да мечтая. След тримесечни опити изоставих и писането - реших, че не ставам за писател и заминах за Клондайк да търся злато.Там намерих себе си.
Докато бях златотърсач, баща ми почина и бремето за издръжката на семейството легна на моите плещи. В Калифорния времената бяха тежки, никъде не можех да си намеря работа. Докато търсех с какво да се захвана, написах разказа "Надолу по реката". Изпратих разказа в редакцията и, докато чаках отговор, написах голям роман за агенцията, снабдяваща вестниците с фейлетонни романи, но и той беше отхвърлен. Бях стигнал, както се казва, до последната крайност, изтикан от релсите, готов да се върна в каменовъглените мини или да свърша със самоубийство. Но една сутрин получих кратко писмо от редакцията на списание "Черната котка". А списанието имаше престижа на национално. Беше основано от Брет Харт (известен американски писател). Бях изпратил в него свой разказ от четири хиляди думи. Бях скромен. Отваряйки плика, разчитах да намеря чек за не по-малко от 40 долара. Вместо това ми съобщаваха хладно, че разказът ми е "приемлив" и че след отпечатването му ще ми бъдат изплатени пет долара.
Бях сломен, както може да бъде сломен един много млад, много отслабнал и много изгладнял юноша. Но ето че същия ден вечерта пощата ми донесе още едно кратко писмо от мистър Умбстетър от "Черната котка". Той ми съобщаваше, че изпратеният от мен разказ от четири хиляди думи се отличава не толкова с достойнства, колкото с дължина, и ако му разреша да го съкрати наполовина, веднага ще ми изпрати чек за четиридесет долара. Отговорих на редактора, че може да съкрати разказа наполовина и да ми изпрати парите. Той ми ги изпрати с обратна поща. Именно този случай ме накара да тръгна по писателския път. Както в буквалния, така и в литературния смисъл, бях спасен от разказа, отпечатан в списание "Черната котка". Първата ми книга "Синът на вълка" беше издадена през 1900 година. Джек Лондон умира едва на 41 години.
Кърваво отмъщение
Фортун ла Перл тичаше по снега, клатушкаше се, задъхваше се и проклинаше съдбата си, Аляска, Норм и картите на човека, когото беше пробол с нож. Топлата кръв бе засъхнала на ръцете му, а пред очите му все още се мяркаше преживяната преди малко сцена: - Човекът се хваща за масата и бавно се свлича на пода, картите се пръскат, парите - също, и вцепенение обзема присъстващите. Пауза... Замлъкват подвикванията на банкера, спира тракането на заровете. Минутната тишина се проточва безкрайно, след това избухва оглушителен рев и викове за отмъщение, които го карат да бяга по-далеч от обезумелия град зад него.
– Като че целият пъкъл е станал на крака - презрително мърмореше той, като се отправяше към брега на морето.
Огньове блестяха през отворените врати. От палатките, от хижите, от танцувалния салон - от всякъде изскачаха хора и тичаха да го стигнат. Виковете на хората и лаят на кучетата оглушаваха ушите му и ускоряваха бързината на крачките му. И той все бягаше, и бягаше. Шумът лека полека утихна. Преследването се свърши с безсилна ярост и безцелни лутания. Само една сянка неотклонно тичаше по неговите следи. Като се озърташе назад, той я виждаше ту да се откроява на открития снежен простор, ту да изчезва в гъстия мрак на осветените хижи и обърнатите лодки на брега. Фортун ла Перл изруга със слаб, женски хленчещ и уморен глас, и продължаваше да бяга сред купчините натрупан лед, безкрайни ями и палатки. Понякога му се струваше, че опасността е минала. Той сядаше на земята задъхан от умора, с безумно биещ в слепите очи пулс. Но сянката незабавно се явяваше из мрака и го заставяше да продължи своя отчаян бяг.
Внезапно през ума му мина мисъл, която го накара да потръпне. В настойчивостта, с която го преследваше сянката, той, суеверен като всеки комарджия, съзря нещо символично. Мълчалива, безжалостна, неизбежна, тази сянка му се стори съдбата, орисницата, която чака последното раздаване на картите, когато се разплащат играчите с налични пари и се прави сметка на общата печалба или загуба. Фортун ла Перл вярваше в подобни редки, просветни моменти, когато безплътният дух, разумът, свободен от понятията за време и пространство, прониква в същността на вселенската вечност и свободно чете развитието на живота в отворената книга на съдбата. Той не се съмняваше, че преживява един такъв момент и когато свърна обратно към селището и забърза из покритата със сняг степ, беглецът не се учуди никак, че сянката се приближава до него и се оформя.
Отчаян от безсилието си, той се спря сред снежната пустиня и се обърна. Дясната му ръка бързо хвърли ръкавицата и при слабата светлина на звездите блесна вдигнат револвер.
– Не стреляйте! Аз съм без оръжие.
Сянката доби определен образ. При звука на човешки глас Фортун ла Перл цял затрепери, като почувства в гърдите си прилив на внезапно облекчение. Ако Ури Брам имаше оръжие тая вечер, когато седеше на дървената пейка в Елдорадо и видя извършеното убийство, всичко, може би, би взело друг обрат и той не би трябвало да тича по Лонг Трел след убиеца. Но, както и да е, той още веднъж каза:
– Не стреляйте. Нали виждаше, че съм без оръжие.
– За какъв дявол тогава тичате след мене? - попита комарджията, като снемаше револвера. Ури Брам сви рамене.
– Това не е никак важно. По-добре елате с мене.
– Къде?
– В моята хижа. Тя е там, на края на селището.
Безумното предложение на Ури Брам така порази Фортун ла Перл, че от изумление той тропна с крак в снега и пусна в действие всички ругатни, които знаеше.
– Кой сте вие? - запита той най-после – И за какъв ме мислите, като смятате, че аз по ваше предложение доброволно ще се тикна в примката, която сте ми приготвили?
– Аз съм Ури Брам - просто отговори другият. – Моята хижа се намира на края на селището. Аз не ви познавам, но вие убихте човек пред очите ми. На вашия ръкав все още личи неговата кръв. Сега вие, като Каин, сте преследван от всички. Няма де да подслоните глава. Аз имам място...
– За Бога, млъкнете! - прекъсна го Фортун ла Перл – или аз ще направя от вас втори Авел. Ако искате да ми помогнете, помогнете ми както трябва. Каква полза ще ми принесе вашата хижа, когато хиляда души тичат след мене и ме търсят навсякъде? Аз трябва да бягам далеч, далеч оттук, колкото се може по-скоро и по-далеч!"
Из книгата