"На другия ден получих ръкописа. Нямаше да му обърна внимание и щях да го захвърля в кофата за боклук, ако не беше тънкият, едва изпаряващ се мирис на скъп парфюм, на хубава хартия и далечен спомен. Спомен, който се беше загнездил дълбоко в подсъзнанието ми и търсеше светлината, търсеше пролука у мен. Очевидно го беше писала жена, по парфюма личеше, че това е гледана жена, със самочувствие. Някаква особена тъга се излъчваше от самите листи, те бяха с воден знак и приятно патинирани на цвят, текстът беше писан на компютър и отпечатан с принтер.
После вниманието ми беше привлечено от писмото, вложено в плика: Искам да бъда искрена с Вас, господин Михайлов, защото ценя журналистическите Ви усилия и съм убедена, че Вие ще проникнете дълбоко в смислите на всичко, което ще бъде описано в тази книга. Ще разгадаете тайните послания и кодовете, които я свързват с нашата действителност, с Пандемията и с унижението, което развихрилата се зараза ни причинява. Очевидно ние сме принудени доброволно да се откажем от себе си, от богатството и разнообразието на живота си, но човешката несвобода, колкото и достойна да е тя, не може да бъде разгадка и цел на нашия живот. Ще Ви я изпращам на части по прозаичната причина, че текстът не е завършен. Съзнавам, че написаното от мен е объркано и привидно непоследователно, но ако се замислите, такова е и нашето съществуване.
Ако някога се реша и сложа заглавие на ръкописа, то най-вероятно ще бъде Объркване или Объркването, понеже тази дума изразява и всичко друго освен себе си. Реших да се заловя с тази безсмислица, нека употребя по-точния израз, с тази лудост, защото Пандемията обърка и смени живота ми. Коварната болест се опитва да промени и мен и аз се ужасявам от принудителната несвобода, усещам я, сякаш някой ме е потопил във вселенската тишина, оная всепоглъщаща и плашеща духа ни тишина, в която нищо не се случва. Следователно я възприемам като предчувствие и отглас на смъртта. Единствената ми съпротива към заразата е този опит да говоря, донякъде да се изповядам в този объркан текст. Текст по-скоро приумица, в който, ако се вгледате доброжелателно, ще откриете много общо с всичко, което ни помита, обърква и преследва сега. Желая Ви най-вече здраве и усмихнато лято. Не се нуждая да публикувам книгата, не търся помощта Ви, а Вашето човешко разбиране. С уважение - следваше един толкова сложен и увъртян подпис, който очевидно не обозначаваше никого.
Беше ми писнало от всякакви графомани, в България отдавна се бяха навъдили повече писатели, отколкото читатели. Ако не ни беше овладяла китайската болест, навярно веднага щях да изхвърля тези претенциозни брътвежи, увенчани с красив воден знак. Реших да прелистя няколко страници и ако те оправдаеха предчувствията ми, да подаря бъдещето и славата на този ръкопис на уличния контейнер за боклук...
Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух... не зная защо ми хрумна тази мисъл от евангелието на Йоан. Знаех всичко за замолените към Бога и възвисени манастири на Атон, бяха ми разказвали и за просторните многолюдни манастири, накацали около гордия, но вече посечен и опозорен Търновград. Можех да постъпя в някой от тях, но аз избрах да се махна, да изчезна и да се спотая от суетата и непрестанно роящата се глъч на големия свят, от свирепото насилие, с което агарянецът посрамваше рода ми, да избягам от греховните съмнения на плътта, ала най-важното - от съмненията на духа, в това най-неочаквано и окаяно място.
Манастирът, в който се скрих всъщност от себе си, ми беше препоръчан от моя духовен Учител боголюбимия отец Григорий и се наричаше Възнесение Господне. Той се намираше на половин ден път от престолния град Видин, в подножието на Балкана, беше забулен за намиране, непостижимо усамотен по своя замисъл, по своето устройство и близост до Бога и най-важното, беше труден за изтърпяване. Самата обител беше вбита във високата скала, килиите ѝ бяха издълбани в узрелия камък и се възправяха на осемдесет лакти над долчината, която беше приютила аромата на планинския безкрай, на несвършване, на всякакви лековити треви и най-вече на толкова рядката билка росен, за която се мълвеше, че с помощта на тежкия си сладникав и всепроникващ аромат лекува всичко, от загноясал пръст и лесна простуда, до болки в коленете и кръста, до бавно стопяващото се човешко зрение и глухотата, а също световърт, душевна отпадналост, охтика и най-вече бездетство. И още, нашепнаха ми го монасите, че този росен имал магическото свойство и предопределението понякога да се самозапалва. За безценната и могъща като Балкана билка, която не растеше никъде другаде в необгледния свят, ще разказвам още.
Освен от пропастта на небето, манастирът беше обиколен от диви и заядливи възвишения, които се извисяваха и постепенно допълзяваха до върховете на Балкана. Нощем бездънно ни огряваше Небесната съкровищница, заливаше ни трепкащата и бдяща над нас божия светлина, ухаеше дълбоко и омайващо и този благотворен мирис на нещо първородно, което се случва единствено в сънищата ни, сякаш правеше манастира още по-висок, недостъпен и отхвърлен за сатанинските съблазни. Килиите, а те бяха едва седем на брой, бяха грубо издялани в скалата, бяха десетина лакти широки и толкова дълбоки, над цялото му протежение от шейсет мъжки крачки се проточваше сговорчив дървен навес, който спасяваше от дъжда, през зимата от снега, но не от жегата или от студа. Някои от стените на манастира бяха иконописани, ала сцените бяха толкова несръчни, нескопосани и примитивни, сякаш иконописецът щедро беше вплел в тях своето неумение и най-вече страха си и от живота тук на земята и от отвъдното.
Разпнатият Иисус Христос приличаше повече на разбойника Варава, с когото безчестно беше съден от Пилат, Пресвятата майка Богородица не напомняше на скърбяща, а на развеселена жена, Адът беше изрисуван щедро и със загадъчна наслада особено там, където привидно се осъждаха плътските наслади. Тези срамни сцени наподобяваха разпуснатостта и разгула, с които бях изненадан и донякъде ужасен в бдящия над света, уморен и разпадащ се Константинопол."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
